Знанието и мъдростта лежат в основата на човешките добродетели. Те са главния фактор за изграждане на цивилизация. Те са и преграда срещу така нареченото “вторично подивяване”, т. е. срещу връщане назад от постигнатото вече културно равнище. Знанието, с което разполага сега човечеството, е огромно.
То е натрупвано в продължение на векове и хилядолетия. Особено интензивен е този процес в последно време. От всички видове знание тук накратко ще бъде разгледана ролята на светогледното и житейското знание. Житейското знание е било постигнатото чрез осмисляне и обобщаване на опита от различните области на човешкия живот и дейност. А пътят за постигане на светогледно знание е по-труден и изисква преди всичко прозрение, за да се достигне до истината. Светогледното знание може да бъде разделено условно на две части – общодостъпно (открито) и тайно (езотерично) светогледно знание. До езотеричното знание са имали достъп само тези, за които съществува гаранция, че няма да го използват във вреда на хората. Оценявайки достигналото до нас от историята, може да се предположи, че древните българи са били едни от носителите на свещеното езотерично знание, дадено някога на човечеството. А по-конкретно носители и пазители на това знание при българите са били жреците на бог Тангра, известни и с името колобри. От двата вида знание, водещо е светогледното. То е основата, върху която може да се постига и житейското знание, наречено мъдрост, а също и всички други видове човешко знание.
То е натрупвано в продължение на векове и хилядолетия. Особено интензивен е този процес в последно време. От всички видове знание тук накратко ще бъде разгледана ролята на светогледното и житейското знание. Житейското знание е било постигнатото чрез осмисляне и обобщаване на опита от различните области на човешкия живот и дейност. А пътят за постигане на светогледно знание е по-труден и изисква преди всичко прозрение, за да се достигне до истината. Светогледното знание може да бъде разделено условно на две части – общодостъпно (открито) и тайно (езотерично) светогледно знание. До езотеричното знание са имали достъп само тези, за които съществува гаранция, че няма да го използват във вреда на хората. Оценявайки достигналото до нас от историята, може да се предположи, че древните българи са били едни от носителите на свещеното езотерично знание, дадено някога на човечеството. А по-конкретно носители и пазители на това знание при българите са били жреците на бог Тангра, известни и с името колобри. От двата вида знание, водещо е светогледното. То е основата, върху която може да се постига и житейското знание, наречено мъдрост, а също и всички други видове човешко знание.
Българинът по природа е любознателен, находчив и старателен във всяка работа. А това е предпоставка за натрупване на знания и опит. От тук идва и едно от най-съществените достойнства на древните българи – притежанието на знания и мъдрост. Знанието и мъдростта са били опора на българите в продължение на хилядолетия. Знанието и мъдростта са посочвали пътя за преодоляване на опасности от всякакъв род и за постигане на забележителни успехи в държавността, военното дело, стопанския живот и културата. Благодарение на знанието древните българи са разбрали, че човешкият живот е нещо преходно, а човешките дела са непреходни, че те остават и след като животът отдавна е отминал. Основавайки се на тази мъдрост, българите са умеели да живеят смислено и красиво, като всеотдайно работят за своята общност – българския род. Затова не е някаква случайност фактът, че в древността българите са притежавали1:
- математически и астрономически познания;
- най-точния и съвършен календар за всички времена;
- писменост и книги;
- високо развита и уникална държавност. Древната българска държава е имала опростена и много ефективна организация. В нея са били гарантирани свободата и социалната справедливост;
- висока материална и духовна култура;
- водещи стопански умения в добива и обработката на метали, в строителството, в занаятите и в земеделието;
- образованост на народа.;
- висок граждански морал;
- висока степен на единство, организираност и дисциплинираност на народа.
Притежавайки всичко това, българите, където и да са отидели, са се изявявали като цивилизатори на народите, с които са били в допир.
Несъмнено е, че в основата на военното, държавното и стопанско могъщество на древните българи са стоели техните духовни, душевни и интелектуални качества.
Благодарение на тях българите са имали и забележителни културни достижения, следи от които се откриват навсякъде из Азия и Европа, където са пребивавали нашите предци. В подкрепа на гореказаното е и становището, че силата на някогашните българи се е състояла в това, че те са градили и съществували в “държавата на духа”2. Опирайки се на невидимата държава на духа българите са успявали да превъзмогнат всички беди, трудности и препятствия, да намерят верния път и да вървят все напред век след век и хилядолетие след хилядолетие. И навсякъде те са били символ на знание, мъдрост, героизъм, трудолюбие и красота.
Нашите предци – древните българи са били един от най-старите културни народи на Изтока. Те са били народ с неизчерпаема съзидателна мощ и енергия, народ находчив и оригинален във всяко отношение. Вследствие на това българите са оставили след себе си едно огромно историческо богатство, което нагло е крадено и фалшифицирано и несправедливо забравено от историята. За щастие в последно време историческата наука започва да се пробужда за българското наследство... В тази връзка буди задоволство признание като това на Арнолд Тойнби3, че от известните 21 човешки цивилизации една е тази на българите.
2. Дванайсетгодишният циклов календар не е изобретение на китайците, а води началото си от древните българи. Древнобългарският циклов календар4 е както дванайсетгодишен зодиакален, така и дванайсетмесечен (едногодишен). Той е по-съвършен от древноперсийския, древноарменския и древноегипетския календари. По-съвършен, по-добър вариант на календар не е разработван до сега не само в древния, но и в съвременния свят. Той е най-рационалният, най-точният дванадесетгодишен календар в света. Затова не е случайност, че през 70-те години на ХХ век в ЮНЕСКО (специализирана организация на ООН за подпомагане сътрудничеството между народите в областта на образованието, науката и културата) се обсъжда възможността за възприемането на вечния календар на древните българи в световен мащаб. До такова решение не се стига по политически съображения.
Към средата на ІІІ хил. пр. Хр. китайците разбират предимствата на българския календар и го възприемат и налагат вместо традиционния тогава лунен календар. Впоследствие, вече като “китайски” дванайсетгодишният циклов календар се разпространява и утвърждава в Корея, Монголия, Виетнам, Япония, Тибет. През І в. сл. Хр. българският циклов календар е пренесен и в Северна Индия.
В китайската летописна книга “ШИ-КИ” (от 95 г. пр. Хр.) се казва, че българският календар е възникнал в 2824 г. пр. Хр. И съвременната наука доказва, че българският календар е възникнал преди календарите на Китай, Индия, Халдея и Египет и определя за негово начало 2914 г. пр. Хр. Има и автори, които сочат за начало на българския календар 4768 г. пр. Хр. А Георги Кръстев твърди, че началото на българското летоброене е 12094 г. пр. Хр. Преди колко години точно е било това начало сега е трудно да се каже. Нека не се забравя, че през тези бурни хилядолетия носителите на знанието – жреците са били подлагани неведнъж на изтребление, а книгите им – унищожавани. Изтриването от паметта на хората и от лицето на земята на материалните символи и носители на древното знание е било правено особено ревностно при приемането на християнството и последващото му утвърждаване. Книгите – свидетели на българската история, са били унищожавани и през следващите векове – чак до наши дни. Затова до нас не е достигнало почти нищо от историята ни. И въпреки всичко, днес с пълно основание може да се твърди, че древните българи са притежавали задълбочени астрономически и математически знания. Без такива знания не е възможно да се създаде този календар и да се пренася и ползва в продължение на хилядолетия. Календарът е най силното и непоклатимо доказателство за високото културно ниво и цивилизаторската роля на нашите предци – древните българи. Но освен календара съществуват и рунна писменост, уникална държавност и военно дело, водещи стопански и строителни умения, занаяти, търговия и изкуства. Всичко това е било взаимствано от народите, с които древните българи са били в допир. И затова нашите предци са се ползвали с уважение и в Азия, и в Европа, уважение, което и сега не е заглъхнало. И след като всичко това е вече известно и в достатъчна степен доказано, не е ли най-меко казано нелепо да се твърди, че българите са се формирали като етнос едва през V-VІ в., и то като симбиоза между иранци, угри и тюрки. А също и това, че при този етнообразуващ процес “водещ” фактор били тюрките. Тюрките – един изостанал в културно отношение народ, неграмотен и делящ се на племена чак до ХІХ век.
В китайски трактат, датиран към V в. пр. Хр., се твърди, че колобрите са владеели силата да се превръщат (трансформират) в друго състояние, да пътешестват в пространството в “леко тяло”, да влизат в огън и вода без нищо да им стане, да се издигат в пространството без да падат, да преминават безпрепятствено през метал и камък, да променят течението на реки, да преобръщат планини, да изменят формата на нещата и мислите на хората.
Колобрите са извършвали ритуалите при всички важни обществени или частни събития, в това число – сватби, раждане на деца, навършване на пълнолетие и пр.
Понятието “колобър” е “донесено” от Аспаруховите българи от изток. В района на Памир и сега хората, които извършват свещени ритуали, се наричат КУЛБЪР. А в Тибет някои от монасите в храмовете ги наричат ХУЛАБЪР. На тамошните езици свещената клетва и обет се нарича КУЛ или КАУЛ. А “ар” е суфикс, който го има в съвременния български език. И в старобългарския език КОЛ е означавало “клетва”. Следователно понятието “колобър” може да се преведе като “човек, дал свещена клетва”. В североизточна България и сега съществува понятието КАЛУШАР. Това наименование са носили някогашните лечители и гонители на магии. Калушар и колобър не са ли две наименования на едни и същи хора? И понятието “калугери”, употребявано често като име на монасите в българските манастири, не произлиза ли от коренната дума Кал (клетва). И какво ли още е достигнало до нас от предците ни, което все още не осъзнаваме и не оценяваме.
На подобни съчинители на история се препоръчва да се запознаят със становището по този въпрос на руския академик Державин, който е израснал сред българи в Южна Украйна. Той казва, че „... Българският народ е един от най-древните народи върху територията на Европа... Българите на Аспарух са българи, а не турци, не татари, не фини, не хуни, не чуваши и т.н. Българите на Аспарух са българи – народ, който е заемал особено място в средата на народите от древността...”5
3. Сега научаваме, че Аспаруховите българи са имали не само книги, но и че самата дума КНИГА6 (като КЪНИГА) е донесена от тях. Изследванията показват, че следите на това понятие “КЪНИГА” водят към древните държави на Близкия Изток Шумер и Акад. Пак в Шумер, преди хилядолетия е съществувало и понятието БИР7 и е означавало данък. Ето от къде идва сегашната дума в езика ни БИРНИК – събирач на данъци. Тази констатация е поредният факт, доказващ, че в най-дълбока древност нашите предци са били в района на Месопотамия.
Древнобългарската писменост е била руническа8. Някои от знаците на тази писменост са били идеограми, т.е. стилизирани рисунки на предмет, ситуация или понятие. Други са били алфавити и са представлявали букви, срички и думи със звуково значение. Имало е руни, използвани като тамги, т.е. белег или герб на притежателя им. Рунните знаци са имали и магическо значение.
Легендите твърдят, че китайската йероглифна писменост9 е от времето на владетеля Фу-Си (2852 – 2737 г. пр. Хр.). Въглеродният анализ на тези йероглифи ги датира към 4770 г. пр. Хр. Но китайските писмени знаци удивително съвпадат с древнобългарското рунно писмо. Защо ли? Освен китайската йероглифна писменост, руните на Аспаруховите българи имат много общи неща с руните на кимерийците, с маджарските руни, със старонемските и скандинавските руни и със старотюркската писменост. Българската руническа писменост10, донесена от Аспаруховите българи, е почти идентична с шумерското писмо, което е отпреди пет хилядолетия. Но в сравнение с руните на другите народи, българските рунни знаци са най-много на брой (като количество) и с най-много модификации (варианти). В тази насока след българските руни се подреждат китайските и етруските. Всичко това не е ли основание да се мисли, че началото идва от българите, а другите народи са взаимствали впоследствие от тях тази писменост?
Текстове на старобългарска руническа писменост са открити на територията на цяла Северна България и Добруджа, във Волжка България и Южна Украйна (в някогашните крепости Саркел и Маяцкото градище). В Северен Кавказ такива руни с български произход са открити в развалините на огромния някогашен град Хумара. Реконструкцията на начина на застрояване на този град удивително напомня за начина на застрояване на столицата на Аспарухова България – Плиска. А това не е ли едно косвено потвърждение, че Хумара е бил столица (средищен град) на българите при пребиваването им някога в Северен Кавказ и украинските степи.
При археологически проучвания на територията на България са открити рунни знаци при с. Градешница, Врачанско; с. Караново, Новозагорско; в пещерата Магура, Видинско; в пясъка при Побитите камъни, Варненско и др. Тези рунни знаци са от тракийско и по-ранно време (ХІ-VІ хил. пр. Хр.), но те удивително напомнят рунните знаци, донесени тук от Аспаруховите българи през VІІ в. Това съвпадение не е ли едно потвърждение, че българската ядка е тръгнала на изток от тези земи, за да се върне след хилядолетия отново в своята първа родина – Балканския полуостров?
Българите се изявяват като носители на Светлина и като просветители и след приемането на християнството, когато старата писменост и религия са отхвърлени. При внимателен поглед върху буквите, дадени ни от светите братя Кирил и Методий и техните ученици, ще се открие, че тринадесет от тях са взаимствани от древната българска руническа писменост. Това са буквите Б, Ж, Ц, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ю, Ч, И. Всичко това говори за известна приемственост между старобългарското рунно писмо и новата българска писменост на славянски език. Вярно е, че братята Кирил и Методий създават азбуката и превеждат богослужебните книги на славянски език. Те започват и просветителската и културна мисия сред славяните в Моравия. Но тяхното дело със сигурност щеше да погине няколко години след смъртта им, ако не беше средновековната българска държава. В България намират убежище няколкото оцелели ученици на Кирил и Методий. България им дава възможност да разгърнат широка просветителска и културна дейност и да подготвят хиляди свои последователи. Така България дава началото и става средище за създаване и разпространение на писменост и култура на славянски език. Затова значението на българската азбука за развитието на културата на Източна Европа е епохално.
4. Изграждането на държава не е плод на нечие спонтанно мъдро хрумване. Идеята за държавност е продукт на човешката цивилизация. Опитът в държавността, за който свидетелства човешката история, показва, че трайна държава не е възможно да се изгради за година-две. Държавността при даден народ трябва да се изживява и да кристализира в продължение на векове, за да се достигне до добър плод.
При идването си на Балканите през VІІ в. българите веднага основават своя държава. Защо не го направиха славяните? Българската държава не се ражда от нищо. Тя не е измислена от кана и приближените му за една нощ. Българите донасят тук оригинална и развита държавна организация, която е коренно различна от познатата тогава в Европа държавност от гръко-римски тип. Друг тип е и културата на българското общество в сравнение с господстващата тогава римо-византийска култура. Най-характерните черти на тогавашната българска държавност били редът, справедливостта и свободата. Очевидно примерът на България е бил заразителен и е възприеман като смъртна опасност за установения от векове социален ред в Европа. В тогавашния “цивилизован” свят е имало роби и крепостни, ширили са се потисничеството, тиранията, грабителството и несправедливостта. Затова и съседите на България и преди всичко Византия използват всички възможни средства, за да унищожат българската държава. Освен военна сила са използвани и всевъзможни интриги, заговори и посегателства. Така че различните писания, в които българите са наричани народ див и варварски, че са груби и изостанали, че са мръсни конекрадци и др. подобни не се основават на историческата истина. Те са само плод на омраза, реакция на неприязън и завист спрямо един народ, стоящ на високо социално стъпало в развитието си.
5. Българската държавна традиция е съществувала в продължение на хилядолетия. Българската държавност11 не е напомняла нито на римската, нито на византийската, нито на империята на франките. Тя е била чисто българско оригинално творение. Българската държава се е базирала на знанието, рационалната организираност, дисциплината, труда, справедливостта и здравия морал. Затова е устоявала на напора на могъщи врагове и е успявала да опази от деградация и изчезване народа, наречен българи. Дори и след претърпян погром и разруха, вследствие нашествията на диви народи, българите, следвайки държавната си традиция са възкресявали отново своята държава. Те са пренасяли държавата си на нови отвоювани територии, отстоящи понякога на стотици и хиляди километри от руините на изоставените цветущи градове и плодоносни поля.
Трънлив е бил пътят на българите в продължение на хилядолетия. За тях войната е била почти едно непрекъснато състояние на съществуване. Оттук и борбата за оцеляване в една враждебна среда е налагала изграждането на военизирана държавна структура. Следвайки тази необходимост, българската държавност е имала строга, дори сурова, но в същото време справедлива уредба. Българската държава е била опростена и рационална, вследствие на което е била и много ефективна. Благодарение на всичко това българите са жънели блестящи победи на бойното поле и в Азия, и в Европа.
Съвременниците на Средновековна България много точно са видели и оценили достойнствата на българската държавност. Така например според предците на сегашните немци12, причините, поради които българите са жънели големи успехи в Европа, са: на първо място – справедливата държавна уредба, при което всеки е можел да се сдобие с държавно положение в зависимост от своята доблест и лични качества; на второ място – наличието на висока и безпрецедентна за времето си икономическа свобода. Тогава в българската държава всеки производител е разполагал с почти целия продукт на своя труд. Не е имало и никакви посредници между производителя и хазната – нито робовладелец, нито феодал, нито някакъв друг господар.
6. В държавната уредба на българите13 не са били приравнявани изкуствено по-малкият с по-големия, по-силният със слабия, по-неопитния с по-зрелия. Всеки е бил поставян на мястото, което реално се полага според индивидуалните му възможности и в съответствие с приноса му за изграждането и защитата на държавата. А това е справедливо! В същото време в българската държавност съществува и съсловния принцип.
Съсловният принцип за структуриране на обществото тогава е бил широко разпространен и в Европа, и в Азия. Но навсякъде той е бил вкостенял и реално е спъвал общественото развитие. Така например в Индия, в продължение на хилядолетия, са съществували четири съсловия (касти) и всеки човек, в която каста се е родил, в нея е и умирал. Не се е допускало преминаването от една каста в друга, независимо от способностите или некадърността на човека. Подобно е било положението и в Римската империя, а след това и в Средновековна Европа. Не е било възможно от плебей или крепостен селянин да станеш съответно патриций или благородник (барон, граф и пр.). При българите съсловната организация е била гъвкава. Това е било резултат от умелото съчетаване на два принципа:
а. Всеки да се занимава с това, което е предопределено от съсловната му принадлежност
b. Възможност всеки да се издигне на по-висока длъжност и да влезе в съсловие, съответстващо на способностите и доблестта му.
а. Всеки да се занимава с това, което е предопределено от съсловната му принадлежност
b. Възможност всеки да се издигне на по-висока длъжност и да влезе в съсловие, съответстващо на способностите и доблестта му.
Титлите при българите не са били давани веднъж завинаги. Те е трябвало да се защитават постоянно от носителите им. Единствено владетелят (канът) и престолонаследникът (канартикинът) са получавали титлите си по право (по наследство). Всички други звания и длъжности в държавната йерархия са били давани в зависимост от проявената доблест и благородство в държавните дела и особено за изяви на храброст и майсторство на бойното поле. И никаква измама не е била възможна в тази насока. В тогавашното българско общество е било възприето и строго се е спазвало всеки воин да носи колан, а те всички били воини. На този колан за участие във всяка победна битка е бил прикрепван специален метален пул (копче). По този начин заслугите на всеки били видими за всички, с което е бил преграждан пътя за придобиване на незаслужена слава. А едва ли някой от храбрите и доблестни български войни дори е помислял да мами сънародниците си с фалшива слава като си слага на своя глава копчета по колана.
Българите са носили външните символи за своята почтеност и слава навсякъде. Те са се гордели с тях, защото са срещали почит и уважение у своите сънародници. Не такова е било отношението към почтеността и достойнството във Византия. Така например във византийски ръкопис от онова време с насмешка се говори за български големец посетил Константинопол, който имал бръсната глава, дълга дреха и пояс, където подрънквали звънчета14. Навярно тази среща на достойнството с покварата е била нещо интересно. От една страна бил българинът – заслужил воин с подрънкващи на пояса му звънчета, всяко от които е означавало участие в победна битка. От друга страна са ромеите в копринени одежди и с изискани маниери, затънали в лукавство, сребролюбие и продажст. За тях достойнстото и доблестта не са стрували пукната пара.
7. Българската държава в древността се е градила като една рационално развита и отлично функционираща йерархична система. До приемането на християнството през ІХ в. социалната структура на българското общество се е изграждала от три слоя (съсловия) – боили, багаини и обикновени българи. Над тях са стояли единствено владетелят (канът) и съвладетелят (кавханът), а също и жреците на Тангра – колобрите. Българската държавност тогава се е основавала върху идеята, че не всеки човек може да изпълнява всяка работа. Затова и всяко от трите съсловия е имало своя сфера на изява (дейност) в обществото. До най-високите държавни и военни постове са били допускани само хора от боилското съсловие. А ръководни постове на по-ниско ниво са заемали хора от багаинското съсловие. Пълновластен господар в българската държава е бил владетелят, наричан “кана субиги”. Той е имал съвладетел, наричан “кавхан”. Такава длъжност съвладетел освен при българите е имало по-късно само при аварите и хазарите, които също са били източноирански народи. При вземането на важни решения, а също и при управлението на държавата, канът е бил подпомаган от великите боили. Те са били шест на брой. Великите боили са стоели над всички други велможи в държавата. Българската държавна йерархия е била развита и стройна. Установено е, че в нея са съществували не по-малко от 37 дворцови титли. Такова достижение в развитието на структурата на управление не е имало дотогава в нито една от държавите в Азия и Европа, включително в Рим и Византия. В българската държавна йерархия са съществували пет вида боили, пет вида багаини, шест вида таркани, три вида жупани, а също и мирове, чиготи, книнове, имници, банове и др. Дори в аварската държава, която стои най-близо до българската, висшите звания са имали само по две разновидности. Във връзка с българските дворцови титли е интересно да се отбележи, че те имат своите памирски и тибетски аналози, а също такива и при келтите. Чрез тях сега може да се дешифрира и съдържанието на нашите титли, което сме имали неблагоразумието да загубим в миналото. Праобразци на българските титли се откриват и чак в шумерската, еламската и протоиндийската държавност, съществували в ІІІ-ІІ хил. пр. Хр. А това е още едно доказатгелство за древността на българския род и за това, че някога, преди хилядолетия, българите са били в района на Междуречието и Средна Азия.. За съвършенството и напредничавостта на българската държавност през ранното средновековие може да се съди и от сравняването й с положението при славяни и тюрки. По това време славяните дори не са имали и държави, а са се делили на племена и племенни съюзи, а титлите на велможите при тях са били само две – княз и старейшина. При османските турци дворцови титли като везир, паша, мир-алай и др. се появяват чак през ХІІІ-ХІV век. А някои от тюркските народи остават на племенния стадий на развитие дори до ХІХ век.
8. Колобрите! Може с увереност да се твърди, че в основата на силата и устойчивостта на българската държава и високият граждански морал на българското общество в древността са били жреците на бог Тангра – КОЛОБРИТЕ15. И макар те да са били малко на брой, духовността на която са били носители е присъствала навсякъде и във всичко. Тя е била онази невидима сила, която е споявала народа в една монолитна цялост и му е давала енеригя и мощ. Благотворното влияние на колобрите върху обществото и държавността се е осъществявало чрез животвориня пламък на знанието и мъдростта, на които те са били носители. В тази връзка се знае, че колобрите са притежавали астрономически, календарни и светогледни знания, които са стоели в основата на науката, религията и културата на тогавашната българска общност. Знае се също, че колобрите са имали книги, които са били написани с рунически знаци (букви). Това се потвърждава от писмен източник, останал от времето на Омуртаг (ІХ в.), в който се казва, че българите извадили книгите и се заклели пред тях.
Колобрите са стояли много високо в държавно-обществената йерархия на българите и навярно върховният колобър е бил по ранг наравно с владетеля (кана). Колобрите често са произлизали от владетелския род. В български средновековен надпис се говори за КАНА БОИЛА КОЛОБЪР. От тази титла е очевидно, че този колобър произлиза от боилското съсловие, а също, че е и КАНА, тоест високоуважаван и почитан човек.
По време на война колобрите са били едни от водачите на българската войска. В зависимост от знаците на Небето те са определяли добрите и лошите дни и часове за влизане в сражение с противника. Колобрите са гадаели и за изхода на битката. Правели са също заклинания, изготвяли са магически амулети и знаци за предпазване на войните и за победа над противника. По време на стълкновение с врага колобрите са можели да предизвикват бурен вятър, проливен дъжд, наводнение и други природни явления. Можели са по мистичен начин да сковават волята и желанието на противниковите войни да се бият. По такъв начин колобрите пряко са влияели върху хода и изхода от стражението. И неслучайно през онази епоха, научавайки, че в българската войска има колобри, византийците са били обземани от панически страх. Когато са изпадали в транс, колобрите са били в състояние да ходят по огън, да връзват стоманен меч на възел, да се пронижат с меч без да тече кръв, да се появяват и изчезват внезапно.
В китайски трактат датиран към V в. пр. Хр. се твърди, че колобрите са владели силата да се превръщат (трансформират) в друго състояние, да пътешестват в пространството в „леко тяло”, да влизат в огън и вода без нищо да им стане, да се издигат в пространството без да падат, да преминават безпрепятствено през метал и камък, да променят течението на реки, да преобръщат планини, да изменят формата на нещата и мислите на хората.
Колобрите са извършвали ритуалите при всички важни обществени или частни събития, в това число – сватби, раждане на деца, навършване на пълнолетие и пр.
Понятието колобър е „донесено” от аспаруховите българи от изток. В района на Памир и сега хората, които извършват свещени ритуали се наричат КУЛБЪР. А в Тибет някои от монасите в храмовете ги наричат ХУЛАБЪР. На тамошните езици свещената клетва и обет се нарича ХУЛ или КАУЛ. А „ар” е суфикс, който го има в съвременния български език. И в старобългарския език КОЛ е означавало „клетва”. Следователно понятието „КОЛОБЪР” може да се преведе като „човек дал свещена клетва”. В североизточна България и сега съществува понятието КАЛУШАР. Това наименование са носели някогашните лечители и гонители на магии. Калушар и колобър не са ли две наименования на едни и същи хора? И понятието „калугери”, употребявано често като име на монасите в българските манастири, не произлиза ли също от коренната дума КАЛ (клетва). И какво ли още достигнало до нас от предците ни, което все още не осъзнаваме и не оценяваме.
9.Тайната за успешността и устойчивостта на българската държавност в продължение на хилядолетия се крие в това, че тя се е основавала върху принципите на свободата, справедливостта и законността. Тя е била добре уредена и здрава. Законите са били строги, но справедливи, а спазването им било безприкословно, включително и за най-овластените. Собствеността на българите е била надеждно защитена. Дори владетелят не си е позволявал да посяга на имуществото на поданиците си. Кражбата е била наказвана много строго. Всичко това е създавало здрав икономически ред в българската държава и условия, при които жизнения успех да се постига с почтен труд. В древността българите са били свободолюбиви и свободни хора. Те са ненавиждали потисничеството, робията и унижаването на човешкото достойнство. Българите се биели до смърт, защитавайки свободата си. Те не са се стремели да поробват победените на бойното поле. В границите на българската държава всички човешки същества са се радвали на свобода и зачитане на тяхното достойнство. Показателна в тази насока е легендата за повелята на КАНА, която гласи, че от мига, в който прекрачи границите на българската държава всеки роб – става свободен.
Тогава дори владетелите не са си позволявали да потъпкват свободата и достойнството на поданиците си. Статусът на обикновения българин в българската държава е впечатлявал чужденците, включително и по начина на поведение при среща с владетеля. Някога външен белег за българина, че е свободен, е било носенето на островърха шапка и колан.
Тези знаци на свободен човек16 е трябвало да бъдат сваляни пред бога (по време на богослужение). Освен това българинът е бил длъжен да сваля своята шапка и чинно да се изправи на крака, само когато види владетеля си, и да не я слага, докато не го изгуби от поглед. Описаният начин на взаимоотношение при среща между български владетел и поданик е нагледен показател, както за наличието на ред и законност в българската държава, така и пример за зачитане на свободата и достойнството на обикновения човек. За сравнение може да бъдат посочени порядките при тюрките през средновековието. При среща на своя хан или големец те са се просвали на земята пред него по очи и не са смеели дори да вдигнат глава и да го погледнат.
Несправедливостта и робията са господствали в Азия и Европа в продължение на хилядолетия. В Древен Египет и деспотите на Близкия Изток – роби, в Древна Гърция и Рим – роби, във феодална Европа – крепостни, навсякъде из Азия – потисничество и робия. И в това море от социална горчилка е съществувала България! България тогава е била нагледен пример за един по-справедлив социален ред, пример за държава, в която се зачитат свободата и човешкото достойнство. От ІІ до ХІ век България е била държава без роби или закрепостени, без икономическо, етническо или религиозно потисничество. Тогава България е била звезда-пътеводител към бъдещето, но не е била разбрана от тогавашния свят – свят на егоизма, жестокостта и парите. И след като България не намира последователи, тя постепенно губи своите социални добродетели, за да се обезличи и стане в края на краищата като другите.
10. Социалната справедливост в българската държава е била олицетворявана от липсата паразитизъм и икономическо потисничество17. В обществото не са съществували прослойки, които да ползват блага без самите те да полагат обществено полезен труд. Социалната справедливост на първо място е била резултат на много ниските, почти символични данъци, които е плащало населението. Така например по времето на цар Симеон Велики годишният данък за семейство се е състоял от лъжица масло, едно яйце и повесмо прежда. Подобно е било положението и във Волжка България. Там, както пише Ибн-Фадлан през Х век, годишният данък е бил делва със зърно или някаква кожа. Ниските данъци са давали златна жътва. Те са стимулирали населението към труд. А повсеместният труд е водел до необикновено изобилие от блага в българската земя, за което пишат много тогавашни автори от съседни страни. Изобилието на блага от своя страна води до бърза увеличаване числеността на населението, което пък е основа за стабилността и силата на държавата. Ниските данъци са били една от основните отличителни черти на българските държави и на Волга, и край Дунав. Тази традиция в държавността предците ни са донесли от Азия и навярно тя е изстрадана векове и хилядолетия, преди да се утвърди. Ниските данъци и липсата на паразитизъм в обществото е една “висша” социална справедливост. По този показател Средновековна България е била далеч напред и в сравнение със сегашната ни демократична държава, която е затънала в паразитизъм и корупция.
Друга характерна особеност на икономическия живот в българското общество е неизползването на пари18. Във Волжка България не са сечени монети до Х в., а в Дунавска България – до ХІ век. Това едва ли е случайно. И в Азия, и в Европа българите са били заобиколени от страни и народи, които използват пари, следователно нашите предци са знаели за тях. В такъв случай, за да не въведат парите е имало сериозни причини. Изглежда водачите на българския народ са знаели, че истинска свобода и справедливост за хората не са възможни там, където господстват парите. Те са знаели, че парите винаги водят до ограбване на чуждия труд, до паразитизъм, до социална несправедливост и подтискане свободата на личността, до робия. Така е било в миналото, така е и сега. В онази далечна епоха българите са доказали на практика, че е възможно да съществува богато и цивилизовано общество и да се гради култура без помощта на парите. Примерът на някогашната българска държавност е забелязан и високо ценен от близки и далечни народи. Затова България е привличала като магнит и съседни градове и цели региони доброволно, без военен натиск са се присъединявали към нея. Затова България си спечелва и смъртни врагове.
11. Суров и изпълнен с опасности е бил животът на древните българи. По различни причини те са имали много непримирими врагове. Затова българите са обръщали голяма внимание на защитата на държавата от външни посегателства и ерозия. За тази цел те са имали сурова законност и строг ред, а също и постоянна готовност за войска. Особено ревностно българите са се грижили за целостта на държавата и за нейната защита. По тази причина навсякъде, където са се установявали трайно, най-напред са изграждали вътрешна укрепена област с главен град-крепост. Това е било сърцето на държавата и народа. Така е било някога при пребиваването на предците ни в Азия, така е било в Северен Кавказ, на Волга и тук – на юг от Дунав. Кой като Аспаруховите българи е успял да изгради за толкова кратко време защитни валове, дълги стотици километри? Навсякъде, където са имали държава, българите са считали за първостепенна своя задача охраната и защитата на границите. Те никога не са отстъпвали без бой завоювани с кръв територии. Тази традиция в държавността ги е придружавала от най-дълбока древност. В тази връзка е поучителен примерът на прославеният владетел на хуните Мо-Тун. По това време българите са били в състава на хунската империя и са оглавявали западното й крило. Какво разказва легендата за тези събития? При Мо-Тун пристига китайско пратеничество с искане да им отстъпи земи от територията на хунската империя, защото били необитаеми поради неплодородие. На това искане Мо-Тун отговорил: “Земята е основа на държавата, нима може тя да се дава!”19 А на всички свои велможи, които го съветвали да даде земя на Китай, той отсякъл главите, считайки ги за предатели. От този пример отпреди хилядолетия, запазен не случайно от историята, може да се извади поука и сега. Тя е за държавните ни мъже, които са готови с лека ръка да търгуват със земята българска.
Както беше отбелязано редът и законността в българската държава са се спазвали строго. Повечето престъпления,20 особено по време на война, са били наказвани със смърт. В обсега на това наказание влизали провинения като предателството, неизпълнението на заповед, отказът да се отиде срещу противника, самоволно напускане на боя, пропускане на беглец при охрана на границите. Смъртно наказание е грозяло и всеки, който си е позволявал немарливо отношение към въоръжението, неморални постъпки и прелюбодеяние, а също и за яздене на бойни коне в мирно време. Ехото от реда и законността, установени в българската средновековна държава се е носело векове наред в цяла Европа. Така например през ХVІ в. френският философ Мишел дьо Монтен ще напише: “В държавата на Крум (ІХ в.) думите, означаващи лъжа, завист, предателство, измяна, недобросъвестност, скъперничество, клевета – са непознати.”21 Ето такъв е бил някога порядъкът в България. Висок е бил тогава и моралният облик на българите. А какво представлява сега българската държава? Сочи ли я някой за пример, както е било в миналото?
12. Големият почитател и приятел на българите, унгарският професор Геза Фехер22, характеризира много точно българската държавност през средновековието. Той пише, че най-бляскавата епоха от миналото на българския народ е Първото Българско царство и че създателите на българската държава не са били опасни за цивилизацията некултурни номади. Геза Фехер аргументирано твърди, че нашите предци са създали държава, която в организационно и културно отношение е била за пример на Балканите и цяла Източна Европа. Унгарският професор посочва също, че българите успяват да победят армиите на Византия и да се затвърдят на Балканите поради по-високата си военна култура, по-добрата подготовка и дисциплина на войника и по-съвършените бойни средства.
Разполагайки с по-добро оръжие, по-добра тактика и стратегия, с отлична бойна подготовка, с храбри войни, владеещи разнообразни бойни изкуства, с дисциплинирана и високоорганизирана войска – древните българи са били в състояние да побеждават многократно превъзхождащ ги по численост противник. Това е било както в Азия, така и в Европа при противоборството с китайци, индийци, перси, римляни, византийци, готи, франки, славяни и др. Затова и тогава са считали, че българите са един изключително мощен и енергичен народ. А някои тогавашни автори дори са оценявали, че бойното могъщество на българите стои по-високо от това на някогашните господари на Източна Европа – хуните.
Някога за българите войната е била всекидневие, тъй като военните стълкновения никога не са прекъсвали. Затова и изискванията към подготовката на воините са били много високи.23 Обучението им, образно казано е започвало от люлката. Още съвсем малки децата са били закалявани. На 5-годишна възраст са можели да яздят коне и да боравят с различни оръжия. През онази епоха усвояването на бойното изкуство е било не само задължение, но и въпрос на чест за мъжете. Жените също са били много добре обучени и при нужда са вземали оръжието и са се биели наравно с мъжете. При подготовката на войните най-голямо внимание се е обръщало на стрелбата с лък и виртуозната езда на кон. Развити били и различни бойни изкуства, както с оръжие, така и без оръжие. В миналото българите са притежавали необикновена физическа сила, здраве и закаленост. Тези качества са били резултат на някогашните непрекъснати тренировки, поколение след поколение, в продължение на хилядолетия.
13. Най-страшното оръжие, притежавано някога от българите и останало техен патент, е бил рефлексивният сложносъставен лък.24 Този лък е давал изключително голямо предимство на нашите предци, защото е бил много по-мощен и скорострелен от лъковете на противника. Със стрела, изстреляна от такъв лък, е можело да се порази незащитен боец от 300 крачки разстояние. А с бронебойни стрели са били пробивани метални ромейски ризници от 250 крачки разстояние. С такъв лък е постигнат и абсолютен рекорд по далекобойност – 750 метра. Рефлексивният лък е бил така конструиран, че много трудно се натягал, за да се закачи тетивата му, а обратно – при стрелба много лесно се опъвал. Това е давало възможност с него да се изстрелват за една минута три пъти повече стрели, отколкото с обикновен лък. Тайната на рефлексивния лък се криела в неговата изработка, която била трудна, продължавала с години и изисквала голямо умение. За всеки воин майсторът изработвал лък, който да съответства на физическите му качества. Да се направят такива лъкове за армиите на противниците било невъзможно. А да се снабдят с такова оръжие, доставяйки го отвън, е било изключено. Затова притежаването на рефлексивният лък е давало изключително голяма предимство на българите спрямо противника. Доказано е, че той е българско откритие и че е съществувал още през ІІ хил. пр. Хр., когато българите са били в Азия.
С такива лъкове са разполагали и хиксосите25, които са били народ с български корен. През ХVІ век пр. Хр. хиксосите тръгват от Средна Азия (района на Памир) на запад и достигат Египет. Завладяват тази страна и властват известно време над нея. И сега техните потомци живеят в този район на Африка. Граматическият строеж на езика им стои много близко до съвременния български език. И роднинските им понятия са подобни на нашите. Хиксосите са били и с бръснати глави, и оставен перчем на върха на главата. Техните наследници сега носят името ХАУСА. По-късно рефлексивният лък е бил възприет на въоръжение от хуни, китайци, тюрки и др. народи, които са го копирали с различен успех. Стрелбата с рефлексивен лък е изисквала изключително умение и ловкост. Българите са умеели да стрелят с тях от препускащ кон по преследващ ги противник, обръщайки се назад. За сравнение, византийският конник е можел да стреля с лък едва като спре на място. За различни нужди по време на бой българите са разполагали с 36 вида стрели. Имало е дори и свирещи стрели, с които военачалниците са управлявали войските си в хода на битките. Това е било също ново и непонятно за цивилизована Византия. Отличната подготовка на българските войни, съчетана с превъзходното им оръжие и желязна дисциплина, обясняват невероятната за времето военна мощ на българите. Затова те са имали възможност да побеждават многократно превъзхождащ ги по численост противник.
14. Опора на българските държави и в Азия, и в Европа е бил градът. Още от най-дълбока древност българите са умеели да строят големи, добре устроени и красиви градове.26 Техните градове са били предварително планирани и са имали прави улици и квадратни или правоъгълни застроени площи. Характерно за българския град е било наличието и на различни обществени сгради като дворци, храмове, бани за общо ползване и др. Българският град е имал също и водопровод за питейна вода и канализация за отпадните води. Сградите са били масивни и на няколко етажа. Имали са стени от дялан камък и печени тухли, споени с червен хоросан. Освен по тази строителна традиция, българските градежи се разпознават лесно и по издълбаните в строителния материал рунни знаци и знаци на Тангра. Българското строителство е било характерно и със своята солидност, добра функционалност, изтънчен вкус и красота. По същия начин са били строени Плиска, Преслав, Мадара, Силистра, Шумен, българските градове в Северен Кавказ и Волжка България. Останки от български градове отпреди 3500 години са открити в пустинята Такла-Макан в Северозападен Китай, а също в Сибир и Средна Азия. Някога българската държава Бактрия в района на Памир-Хиндукуш е била наричана “Страната на хилядите градове”. Във Волжка България е имало 40 големи града-крепости, а на територията на днешна Украйна са открити останките на повече от 2000 селища, в които са живяли българи. В Дунавска България през средновековието е имало към 120 града.27 Навсякъде, където са живеели българи, се откроява един и същи строителен стил, характерен за тях. В тази връзка е поразителна приликата в начина на застрояване на нашата първа столица Плиска, с Велики Болгар на Волга и с огромния град Хумар в Северен Кавказ. Може да се каже дори, че Плиска е едно точно по-късно копие на град Хумар. Изграждането на ровове, валове, кули и други защитни съоръжения по границите на държавата и за защита на централната столична област също е много характерен белег, по който със сигурност може да се установят районите, в които са живели българи. Техните останки и сега ясно личат по повърхността на земята – има ги в Централна Азия, във Волжка България, в Панония (днешна Унгария) и другаде. В Дунавска България много силно е бил укрепен районът, наречен Онгъл, на север и на юг от устието на река Дунав. Той е бил ограден с ровове и валове с дължина десетки километри. В Северозападна България има три такива гранични окопа с дължина съответно – 58, 25, 21 километра. А граничният окоп Еркесия, започващ от с. Дебелт, Бургаско и достигащ до гр. Ямбол, е дълъг 137 км.
Посочено бе, че градовете са били опора на българската държавност. Освен като крепости и културно-политически центрове, градовете са били търговски средища и места за занаятчийско производство.28 А в селските райони на българската държава е било развито земеделието и скотовъдството, които също са били на голяма висота. Още от най-дълбока древност българските занаятчийски произведения се отличавали със своето изящество, красота, практичност и дълготрайност. Българските стоки са били с най-високо качество, защото при тяхната изработка освен старание, майсторите са влагали знание и своята изтънчена душевност. Затова всичко българско е било предпочитано, търсено и ценено. Древните българи са заемали водещо място по добива и обработката на черни и цветни метали29 – желязо, мед, сребро и злато. Те са добивали и чугун още през ІV в. пр. Хр., а стомана – през ІІ в. пр. Хр. Това им дава възможност да имат водещо място и в оръжейното производство. Българските оръжейни майстори са изработвали най-висококачествените ризници, доспехи, саби, мечове, върхове на стрели, щитове, копия и др. Добре е било развито и производството от метали на вещи за бита и земеделието. Металното стреме, подковите, седлото30 и др. принадлежности, използвани при конете, са български открития. Всичко това впоследствие е било взаимствано от други конни народи, а също и от европейците. Българите са били изключително добри майстори при обработката на кожи. Най-качествената кожа – юфт, е била българска. Те са можели да отливат и цветно стъкло. Този майсторлък е бил предаден на китайците през V в. от българи от гр. Балк (Бактрия), емигрирали в Китай.31 При нашите предци са били развити също медникарството, грънчарството и копринарството. А българските ювелирни изделия са били изключителни по своето качество и красота. Това се доказва от намерени образци от тях при археологически находки в Унгария, Румъния, България и на Изток.
Българите са тези, които най-напред, още преди 5-6 хил. години опитомяват коня. Това е станало в района на Таримската котловина. Те са отглеждали и най-добрите коне. Китайците ги наричали “небесни коне”32 и вярвали, че с тях може да се измине за един ден 1000 ли (равнява се на 300 км). При българите са били развити много добре говедовъдството и овцевъдството. Отглеждали са редица зърнени култури, зеленчуци и плодове. Много български стоки33, разпространявани в Азия и Европа, поради своите качества и неповторимост са носели името Болгар без друга, съпътстваща обяснителна дума. Например: “Муза и Булгар” (вид златарски изделия – филигран), “Булгаро” (много ценен юфт – обработена кожа) и др.
В земеделието българите са използвали напоителни съоръжения – бентове, вади, колела за вадене на вода и др. Останки от бентове и вади, правени от българи преди повече от две хилядолетия и сега може да се видят в района на Фергана в Средна Азия. Впоследствие тези съоръжения не са били използвани въобще от овладелите този район тюрки. А това е показателно за културното ниво на едните и другите. Българите донасят в Източна Европа металния плуг. Неговото разпространение и въвеждане в земеделието за онова време е било революционно стъпало, защото е увеличило ефективността на труда и е довело до изобилие от продукти. Дотогава руските селяни са копаели нивите си с мотики.
Българите са били един от търговските народи на Изтока. Те са посещавали земите от крайния север до Средна Азия. Във Волжка България се е намирало едно от най-големите тържища в Източна Европа. Подобно е било положението и в Дунавска България. И тя е била богата и благоденстваща страна. В тази връзка може да се спомене за дошлото до нас желание на киевския княз Светослав (Х в.), който казва на майка си: “В Преславец (б.а. – български град на устието на Дунав) искам да царувам, там се стичат всички земни блага.”34
15. Древните българи са притежавали солидни знания и умения и в областта на здравеопазването и лечението.35 Още преди 3200 години те са умеели да правят дори сложни операции на гърдите, черепа и други части на тялото. Черепи с трепанация на костта са открити в много български некрополи около Алтай, Централна Азия, Украйна, Румъния, Унгария и Балканския полуостров. Основен принцип за лечение при българите е бил следването на природата – използване на билки, храни, здравословен режим и др. За лечение на психически болести и за отстраняване на обсебване, зли духове и др. поражения на човека от отрицателни енергии древните българи използвали различни психо-соматични методи. В тази връзка може да се посочат баенето, магическите песнопения и ритуали, заклинанията, хипнозата, молитвите и др. До нас е достигнало и нещо много интересно във връзка с медицинските познания на българите. Нашите предци са влизали в битка при новолуние, защото са знаели, че загубата на кръв в случай на нараняване, при тази фаза на луната е най-малка. Обратното е при пълнолуние. Този медицинска тънкост не е била позната дори на хуните, които са влизали в бой при пълнолуние, навярно, за да им свети луната.36
***
Древните българи обръщали голямо внимание на хигиената на тялото.37 В градовете им и на Волга (Болгар, Биляр, Сувар, Жукотин и др.), и в Дунавска България (Плиска, Мадара, Преслав и др.) е имало обществени бани с подово отполение, канализация и водопроводи с тръби от печена глина. Дори по време на военни походи за войската е имало специални походни бани. Всичко това е било бързо оценено и възприето от народите на Източна Европа, включително и от Византия. Дори само отношението към хигиената на тялото при българите е показател за културното им ниво, в сравнение с това на благородниците от Западна Европа по това време. Знае се, че през Средновековието графове, барони и пр. не са обичали много-много да се къпят, може би, за да не се измие благородството им. А за да прикрият нечистотията, те са се мажели с разни помади и благовония.
16. Няма да е пресилено, ако се каже, че в продължение на хилядолетия и в Азия, и в Европа, българите са се изявявали като цивилизатори за народите, с които са били в допир. Те са им предавали знание, държавност, стопански умения, култура.
През І хил. пр. Хр. българските и хунските нападения над Китай стимулират в голяма степен централизацията на властта и образуването на единна Китайска държава.38 Като препятствие срещу тези нападения е построена и Великата китайска стена. Известно е също, че Китай започва успешно да противостои на нападенията от север, едва когато изоставя стария маниер за воюване и възприема този, използван от българи и хуни.
Счита се, че китайският владетел Хуан Ди39 (2698 – 2598 г. пр. Хр.) е изобретил и въвел в Китай бойните изкуства, лъка и стрелите, йероглифното писмо, календара, компаса, арбалета, тъкането на коприна, леенето на метали и изработването на музикални инструменти, че е основоположник на акупресура и лечебно изкуство. Но съгласно легендите той не е китаец, а е дошъл от запад – от планината Кунлун, опасваща от юг Таримската котловина. А това е област, в която до преди 2000 години са живели българи.
Пак от същия район през VІ в. пр. Хр. в Китай отива мъдрецът Лао-Дзъ40, който е друга ключова фигура за тази страна. Според китайския хронист Съма Дзян (ІІ в. пр. Хр.) действителното име на този мъдрец е било БО-ЯН, а Лао-Дзъ (превеждано като Старият мъдрец) и Лао Дан – са били негови прозвища. За Лао-Дзъ се пише още, че е бил наричан и БОГАНАТОР или БОГАР, т. е. БЪЛГАРИН. Към края на живота си, разочарован от морала, нравите и порядките в Китай, Лао-Дзъ заминава на запад – там откъдето е дошъл, в своята родина.
Не е ли с български произход и един от най-големите духовни водачи на човечеството – БУДА? Той дава началото на фундаментално етично учение, наречено по-късно будизъм. Сакия Муни (Буда)41 е бил роден през VІ в. пр. Хр. в района на Памир-Хиндукуш, където е била българската държава Балхара. Какъв е произходът на Буда говори самото му име – прозвище САКИЯ, което идва от СЕ, т.е. БЯЛ. С името СЕ (САКИ) са били наричани белите народи около Памир-Хиндукуш. САКИ (сакалиби) са били наричани през средновековието и българите от Волжка България.
17. Проф. Геза Фехер42 пише, че българите са народът, допринесъл най-много за организирането и оформянето на цивилизацията на Източна Европа и за въвеждането й в културния свят. Това е ставало чрез даване на начален импулс, на подтик към държавност, а в последствие и чрез културно влияние. Навсякъде, където са били, българите са създавали ефикасна спойка и ред, организирали са държави, имало е стопански напредък, цъфтяла е култура. Такава е била ролята на българите и спрямо славяните. Според Геза Фехер тогава славяните са били “маса без тежест” и сами не са били в състояние да се организират в държава. Подобна оценка за славяните дава и средновековният автор Мавриций43. Той пише за славяните, че живеят в анархия и взаимно се мразят. Тъй като при тях има много мнения, те не могат да се споразумеят как да действат и ако все пак вземат някакво решение, впоследствие го нарушават, защото всеки измисля нещо ново и никой не иска да се подчини на другия. Така е било тогава със славяните. А ние не сме ли наследили от тях някои от сегашните си недотам похвални черти? През Средновековието българите спасяват славяните на Балканския полуостров от асимилация и изчезване като ги организират в държава за пръв път. Чрез тази българска държава славяните получават писменост на своя език. А чрез тази писменост те имат възможност за културно развитие и запазване на етническата си идентичност. Къде са сега славяните, останали някога в пределите на Византия? А те не са били малко на брой. Има ли останало нещо славянско в техните потомци, живеещи сега в Турция и Гърция. Няма и следа от езика, нравите, обичаите, които са имали преди векове техните предци.
Геза Фехер44 аргументирано твърди, че нашите предци са имали свой собствен културен и цивилизационен облик и че са повлияли съществено на древните маджари. Той признава, че унгарците успяват да достигнат високо ниво на материалната си и духовна култура благодарение на вековните си връзки с българите. Това е станало в периода от VІІ до Х век, когато маджарите са влизали в състава на Волжка България. Културното влияние и цивилизационната роля на българите се признава и от съвременни автори. Така например във връзка с издаването в Украйна през 1992 г. на българския епос “Сказание за дъщерята на хана”, Юрий Олийник45 пише, че “митологичната култура на българите е оказала значително влияние върху славянството”. Той отбелязва също “непресъхващия талант” и “невероятната съдба” на народа, наречен Българи. По-нататък този автор посочва, че българите “са били онзи културен и генетичен катализатор, който е довел до появата на известните ни днес народи от Източна Европа, до сегашното им културно развитие”. Накрая Ю. Олейник нарича българите “ГОЛЯМ НАРОД!” За тази характеристика трябва да си отворят ушите и да я чуят и запомнят нашите безгръбначни политически мижитурки. Тази оценка трябва да проумеят тези, които с угодническо скимтене продължават да унижават народа ни, като кичат Блъгария с елипети като “малка”, “слаба” и т.н. Ние българите и България сме били МОГЪЩИ и ВЕЛИКИ и такива ще бъдем, въпреки колебанията,които сега изживяваме. Имайки предвид културното ниво на българите през Средновековието, Геза Фехер пише, че те не бива да бъдат рисувани като диви и кръвожадни номади, които се занимават само с война, кражба и насилие. Техните образи трябва да са красиви, благородни и цивилизовани, каквито са били те и в действителност. Ако българите тогава са били некултурни номади, те не биха създали такава държава на Балканите и не биха успели да я задържат в продължение на векове, устоявайки на непрекъснатия натиск на Византия. Нещо повече. Първото българско царство се сочи като най-бляскавата епоха в българската история. През този период българите не само че създават една прекрасна държава и излъчват култура и морал към съседите си, но и са “претрупани” с многобройни военни победи над противниците си.
Историята сочи, че там, където са пребивавали българи, последствията винаги са били творчески, постигало се е културно издигане. Огромно е българското културно влияние и за развитието на Русия. Русия взема от Дунавска България не само буквите и книгите. Първите руски духовници и просветители са също българи. Счита се, че и близо 500 знатни руски фамилии произхождат от Волжка България.46 Сред тях са имена като Годунов, Кутузов, Салтиков, Булгарин, Ахматов, Корсаков, Рахманинов, Чаадаев, Шереметиев, Романов, Пушкин, Тургенев, Державин, Аксаков, Бунин, Гогол, Бухарин, Горчаков, Суворов, Тухачевски и др.
Русия взаимства българската строителна традиция. Резултат от българското културно влияние е постигнатото в Русия в областта на държавността, религията, писмеността, културата, занаятите и различните стопански умения. Немалко думи в сегашния руски език са заемки от тогавашния български език. Счита се, че окончанията на –ов и –ев в руските фамилии са от български произход.
Културното влияние и авторитет на волжките българи някога са били толкова големи, че ехото от тях все още не е заглъхнало. Затова за тяхното ИМЕ и културно наследство сега се борят не само чуваши и татари, но и малките народи от Северен Кавказ.47
Знае се, че в древността българите са били изключително музикален народ. Известен е и вид струнен инструмент, носещ тяхното име. Той се е наричал БУЛГАРИНА48. Счита се, че от него са прозилезли китайската пипа, монголската морин-хур, японската шаминсен и италианската лира дибрачо. А тази лира от своя страна е прототип на италианската цигулка.
Не говори ли за българското културно виляние и наличието в китайския език на думи като: БАЙ (обръщение към по-възрастен и уважаван мъж), личните имена – ПО-ЯН и ЯН (на български сътоветно – Боян, Янко, Янчо), понятието ТАЛИГА (кола за впрягане) и др. Личните имена Боян, Баян се срещат и при монголите. Такива имена е имало и при аварите, което е показателно за техния произход, защото този народ не е имал досег с китайците.
Културното влияние на Дунавска България върху съседните народи не е било по-малко. Показател за това влияние е възприемането и запазването в езиците на балканските народи на много български думи. С изключение на Византия, такива думи с български произход има в езиците на всички други балкански народи – унгарци, румънци, сърби, хървати, албанци.
Изтънченият вкус и чувството за красота и практичност, характерни за древните българи, са оставили отпечатък и върху тяхното облекло. То е било по-съвършено, удобно, практично и красиво от облеклото на тогавашните европейски народи. Затова и много български образци в облеклото са били оценени и възприети и на запад, и на изток. Така например заедно с конницата по български образец, в европейските армии се въвежда и цялото оборудване в кавалерията, като се започне от колана и сабята.
18. Една от най-характерните особености на българите в древността, по която също рязко са се отличавали от другите народи, е техният морален облик. През онази епоха българското общество е било жизнено, защото е имало здрав морал и чисти нрави. Тогава българите се славели със своята необикновена честност, справедливост и трудолюбие. Те неотстъпно са спазвали дадената дума и сключения договор. Сред тях не е имало словоблудци и словоизвратители. Честта и достойнството на човека са били считани за нещо свято, а имуществото, придобита с честен труд, е било неприкосновено. Затова и лъжците, клеветниците и крадците са били наказвани жестоко.
Българите са се раждали, живеели и умирали като свободни хора. От всичко на света те най-много ценели свободата. Не са се подчинявали на чужда воля и са мразели слугуването и робията. Нашите предци са ценели високо принадлежността си към своя български род и са били горди, че са българи. За тях е било традиция и въпрос на чест да служат на високи цели и да се жертват за своята родина. Предпочитали са да загинат в боя, но да не се връщат победени от война.
Народът високо е ценял героизма и достойнството. За героите песни са се пели. В тези песни са били възхвалявани доблестта, честта, мъжеството и храбростта, а са осмивали подлостта, мерзостта и слабоволието.
Друг показател за високия морален облик на българите е отношението към възрастните, към тези, които си отиват от живота. В древността те не са били унижавани и излагани на мизерия, както е сега в съвременна България. Младите и силните са се отнасяли към възрастните и заслужилите с почит и уважение и са им помагали. Наричали са ги дори с прозвището кана, което се тълкува като именит и прочут.
Традицията при българите49 на новороденото дете да се дава името на дядото или бабата, е също израз на почит и уважение към възрастните. Този обичай и сега съществува в района на Памир, което е показателно за неговата древност и произхода му.
19. Знае се, че одухотвореността на човека създава красота на собственото му тяло, особено на лицето. С възвишената духовност на българите, с техния начин на живот, нрави, бит и природнага среда, в която живеят може да се обясни и впечатляващата им физическа красота. Българките и българите са се славели със своята красота, както в миналото, така и сега. Не е ли учудващо това, че споменът за българската красота и трудолюбие е все още жив в района на Памир-Хиндукуш, напуснат от нашите предци преди две хилядолетия. И сега в Афганистан името българи се употребява по най-разнообразни поводи, но винаги с положително звучене. Там често се срещат изрази като: Красива като българка!, Красив като българин!, Работлив като българин! и др.
Неземната българска красота е накарала през ХІ век и таджикския поет Насири Хусрад да въздъхне и да напише стиховете:
“Робини карат от Булгар ...Ах, мой език, ах мой език,защо пресъхваш (ти) предтази дивна красота......О, боже благий!Ти не трябваше да сътворишв такова съвършенствоустните и зъбитена тия чаровни българки,които са блестящи като луната.”
Навярно робините, за които пише поетът, са били от Волжка България. В района на Средното Поволожие и сега се срещат хора с много красиви лица. Освен на българите, на кого другиго може да са потомци те?
И в Западна Европа, не много далеч в миналото името българин се е употребявало в смисъл на красив, добър, порядъчен човек. От речника на Волтер научаваме, че във Фландърска област през ХVІІ век, когато са оценявали някого като красив, знатен и жизнерадостен млад мъж, са казвали: “Това е един хубавец българин”. В същия дух жителите на Фландрия казвали за френския владетел Людовик ХІV: “Това е господар! – истински Булгар, нашият пред него е нищо!” Твърди се също, че и Жана дчАрк е наричана “истинска бугреса”. А край Женевското езеро в Швейцария може да се чуе израз като: “Ти си едно миличко, послушно българче!”
Световно известният рускиписател Л. Н. Толстой, след като се завръща от Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г., ще напише: “...Българите са снажни, красиви. Дотогава не бях виждал такива хора. Никога не ще ги забравя.” Необходими ли са повече свидетелства за българската красота? Тази красота и сега “битува” по българските градове и села и може да я видим и да й се насладим, стига да искаме!
* * *
“Сладуно, моме, Сладуно,Сладуно, сладка ябълко,от хубост ненагледана,от сладост ненаядена...”(Народна песен)
“Бела съм бела юначе,цела съм света огрелаот изник слонце до заник...”(Родопска народна песен)
“Македонско девойче, китка шаренав градина никнала, дар подарена...”(Българска народна песен от Македония)
Красиви са българските очи, красива е българската усмивка, красиво е българското лице! Стройно и изящно е и българското тяло! Като чудно красиви се възприемат навсякъде по света и българските песни и танци, дори и носиите на певците и танцьорите.
Красив е и българският език! Красиви и съдържателни са и българските лични имена, особено тези, носени от българите през отдавна отминалите векове. Не галят ли душата като свеж утринен полъх исконно българските лични имена като: Авитохол, Исперих, Аспарух, Испор (Бяло цвете, Чист, Съвършен), Тервел (Благовъзпитан), Синан, Заберган (Мощен, Силен), Севар (Месия), Винех (Добър), Вананд (Победител), Стас, Елемаг, Войтех, Омуртаг, Кубрат, Крум, Гостун, Сабин, Кардам, Кубер, Ирник, Органа, Телец, Умор, Бат-Баян, Маломир, Алцек, Енравота, Сермон, Бузан, Лабас, Ерми, Синдилх, Сивин, Расате, Синион, Безмер, Кракра, Курт, Мостич, Сигрица, Алобогатур, Цок, Докум, Докс, Токту, Звиница, Ивац и др.
Със стародавен български произход са и имена, които и сега се носят от много българи: Делчо, Дамян, Мина, Дако, Гиго, Гечо, Гето, Геле, Гочо, Дочо, Кера, Киро, Жеко, Радой, Рад, Радо, Косара, Миро, Кано, Джендо, Джуро, Ибро, Боян, Борис, Ганчо, Миньо, Асен, Ганю, Цанко, Цако, Цеко, Гюро, Беро, Дилчо, Мишо, Нино, Стамен, Тачо, Бенко, Ботьо, Гера, Герго, Дило, Вельо, Витан, Венко, Нона, Хачо, Джуро, Нако, Кузман, Борис, Лило, Зора, Росен, Бояна, Чавдар и много други.
Според Петър Добрев в района на Кавказ при чеченци, грузинци, осетинци, аварци, одигци, кабардинци и други и сега съществуват около 600 лични имена, които имат своите аналози в България и че такива имена носят около 500 хиляди българи. А това показва, че произходът и на едните, и на другите имена е древнобългарски. Някои от древнобългарските имена имат свои аналози в личните имена от Междуречието – Шумер и Акад (Аспарух – Исперих), в някогашното Партянско царство в Иран (Заберган), в Северна Индия (Кубер), в района на Памир (Кубрат) и др.
***
Във всички времена животът за отделния човек е бил труден и изпълнен с опасности. Такъв е той и сега. Но във всекидневието си нека осъзнаем , че ще успеем да постигнем повече за себе си, ако най-напред дадем своя принос за издигането и успеха на общността. Нека проумеем, че ще постигнем повече в настоящето, ако помним и тачим миналото на своя български род, а също и да се учим от него. Нека бъдем признателни на нашите предци, оставили ни изключително много – светогледно знание, богато културно наследство, пример за държавност и социално устройство, неувяхваща военна слава! Нека знаем и помним, че древните българи за били водещи във военното изкуство, културата и стопанския живот. Те са били пример за честност, справедливост, трудолюбие, морал и красота!
Нека помним и пазим Во веки веков името Българи, защото то е свято!
0 коментара:
Публикуване на коментар