16 февруари 2009

Историята на Diablo - част втора

Diablo II
И така се случи, че Странникът изгуби битката и душата му беше погълната от Злото. И Ужасът отново бродеше по земята, но сега с него бяха Разрухата и Омразата. Тримата се завръщаха в света на смъртните...


Героите, потеглили в преследване на Диабло:


Варварите произхождат от различни племена, живеещи на ръба на цивилизацията на север. Те презират онези, които смятат за слаби и мекушави, и никога не се поддават на влиянието им. Непрекъснатите войни между клановете и борбата за оцеляване в суровите условия за живот, са ги превърнали в огромни канари, равни по сила на трима нормални мъже. Въпреки че не притежават "изтънчеността" на цивилизованите народи, варварите имат много силно развити сетива и доста точно могат да оценяват ситуацията във всеки един момент. Заради шаманистките си вярвания в животинските сили, с които се отъждествяват, варварите често са свързани с истории за ликантропия. Всъщност те вярват, че могат да призовават тотемни животински духове, които да ги дарят със свръхчовешки сили, но тези сили само подсилват техните и без това страхотни умения.
Амазонките принадлежат на номадски племана, обитаващи равнините около Южните морета. Техните странствания често ги поставят в конфликт с други народи, затова те от най-ранна възраст се научават да бранят това, което им принадлежи. Този начин на живот ги е превърнал в изключително издържливи жени, способни да оцеляват при най-тежки условия и дълги пътешествия. Техните умения с лъка са сравними дори с тези на сестрите на Сляпото Око, но за разлика от тях Амазонките борявят не по-малко умело и с копието. Тези независими жени са много търсени като наемници, макар че се подчиняват на заповеди само докато това служи и на техните цели.
Обвитите в мистерия некроманти идват от влажните недра на южните блата. Некромантите, както подсказва и името им, се занимават с магии, неподобаващи на останалите им събратя, магии, които вдигат мъртвите от гроба и призовават опасни същества да служат под тяхната власт. Въпреки че целите на Некромантите често съвпадат с тези на силите на Светлината, някои не мислят, че общата кауза оправдава подобни нечисти средства. Дългите часове, прекарани сред книгите в мрачните мавзолеи, са направили кожата им бледа като на мъртъвци, а тялото им изпито и наподобяващо скелет. Повечето хора ги отбягват, заради странния им външен вид и нелицеприятните им методи на действие, но никой не се съмнява в мощта на Некромантите, защото те присъстват в кошмарите на всеки.
Рицарите на Уестмарч, които съкрушили армиите на могъщия Леорик, са чисти по сърце и следват с отдаденост ученията на Закарум, религията на Светлината. Винаги готови за битка, тези Паладини се бият за това, което намират за справедливо и правилно, и вярата им е техният щит. Верността им им дарява умението да благославят приятелите си и да навличат на враговете си жестоко небесно правосъдие. Намират се хора, които намират Паладините за побеснели фанатици, но други усещат у тях силата и добротата на Светлината.
Магьосниците са бунтовно настроени жени, изкопчили с упоритост тайните на магията от управляваните от мъже Магьоснически Кланове в Изтока, Магьосниците са овладяли до съвършенство тайнственото сътворение ex nihilo. И макар че донякъде им липсват умения в близкия бой, те го компенсират с опасни бойни магии, които им помагат както в нападението, така и в отбраната. Самотни и необщителни, Магьосниците действат по странни мотиви и своя собствена етика, които често остават неразгадаеми за останалите и понякога изглеждат капризни и дори злостни. Но всъщност тези жени много добре разбират природата на битката между Реда и Хаоса, както и своята роля в този титаничен сблъсък.
Орденът на Магоубийците бил създаден, след като Визджерей преживяли сътресенията, причинени от Бартук и Хоразон. Целта на неговите последователи била да следят за магьосници отцепници, които биха могли да попаднат под злотворното влияние на силите на Злото. За да успяват в своите задачи, убийците от Ордена са тренирани да устояват на демоничната поквара. Живеят в пълна тайнственост и за тях се знае единствено от слухове и митове. Дори останалите магьосници не са много запознати с природата на този загадъчен Орден. Мистериозният им образ и страхът от тяхното възмездие допринасят за борбата срещу покварата у онези, които знаят, че Орденът наистина съществува. Убийците не използват магия, но имат на разположение множество омагьосани предмети, които им служат не по-зле. За да избегнат самите те покваратa, членовете на Ордена се съсредоточават върху естествените умения на човешкото тяло – силата на ума и невъоръжения бой.
Друидите, които обитават северните гори на Скосглен, са развили своята магия независимо от клановете на източните магьосници. Те изпълняват ролята на воини-крале на племената си, най-често живеейки отделно от хората си в масивни каммени кули, покрити с лозя и имел. Като господари на горския свят, те са в състояние да контролират живите същества и най-стихийните сили на природата. Може би най-забележителниата способност на тези Друиди е умението да променят формата си, превръщайки се в животни. С помощта на тази си дарба те могат постоянно да наблюдават подвластните си племана. Гледката на обикновено животно, превръщащо се в разярен Друид, е предотвратила много зараждащи се въстания. Друидите контролират както Елементална, така и Първична магия. Елементалните стихии му дават контрол над огъня, водата, земята и ветровете. А първичната му връзка с природата му позволява да управлява животните и растенията, да призовава ястреби, вълци, увиващи се лози и дори горски духове под своята власт. Веднъж променил формата си в огромна мечка или див вълк, друидът също е в състояние да използва магическите си умения.


- Преследването на Диабло -


Акт 1


Мнозина тръгват в търсене на Господаря на Ужаса. Пътешествието им неизменно започва в покрайнините на Тристрам, около река Талсанде – мястото, където за пръв път се появяват слуховете за неговото освобождаване. Един от тези странстващи авантюристи се натъква на лагер на сестрите на Сляпото Око. Те разказват как са били прогонени от манастира си от една от четирите Низши Злини – Андариел, Девата на Страданието. В продължение на много векове изсеченият в планината манастир е бил бастион на светлината, пазещ границата между Кандурас и Разбитите земи на мистичния Изток. С времето, обаче, манастирът започнал да запада и редиците на сестрите намалявали. Усещайки измъкването на Диабло, Андариел, нахлувайки през катакомбите, е избила по-голямата част от сестрите и сега използва обителта на Сляпото Око за черните си ритуали. Земите около манастира са опасни и пълни с демони и чудовищни създания. Не-мъртви бродят дори денем и хората са в паника.
Странстващият герой решава да се справи с Андариел, за да се върне мирът в земите на изстрадалия Кандурас. Освен това керваните, които пътуват през пустинята Аранок към Лут Голейн, който е неговата цел в търсенето на Диабло, не смеят да потеглят, докато създанията на мрака кръстосват пътищата. Той започва да си проправя път към манастира на Сляпото Око, натъквайки се навсякъде по пътя си на смърт и разрушения. Много от дремещите сили на злото, които още от древни времена са обитавали Кандурас, са били разбудени от пристигането на Андариел и сега беснеят на воля.
Героят се натъква и на останките на Тристрам. Едва спасено от проклятието на Диабло, градчето е залято от новата вълна на злото, бликаща от манастира, и е било абсолютно унищожено. По опустошените му улици бродят възкресените трупове на някогашните му обитатели, водени от не-мъртвия ковач Гризуолд. Там авантюристът спасява Декард Кейн, като по чудо оцелял сред целия този ужас, и той му обещава да го следва в пътешествието му и да го напътства.
Накрая страснстващият герой стига до манастира на Сляпото Око и си проправя път сред пълчищата демони и не-мъртви към подземията. Там се среща със самата Андариел и в свирепа битка успява да я победи и убие. След това се връща в лагера на сестрите и им съобщава добрата новина, след което двамата с Кейн потеглят заедно с отпътуващия за Лут Голейн керван.


Акт 2



След дълго пътуване през Разбитите земи двамата достигат до пристанището. Там Кейн разказва на героя за гробницата на Тал Раша, където е затворен демонът Баал – брат на Диабло и Господар на Разрухата. Старецът вярва, че Странникът е дошъл тук, за да търси брат си, следователно те също трябва да намерят гробницата и да му попречат да го освободи.
Авантюристът се отправя към дълбоката пустиня, за да намери гробницата. Аранок не е безопасно място дори в миролюбиви времена. Безкрайните дюни за населени с чудовищни зверове и полудиви племена човекоподобни хищници. Сега, обаче, из Разбитите земи бродят и демонични създания, които не принадлежат на пустинята. В отдавна забравените крипти мумиите на хора, чиито имена не се помнят от столетия, се събуждат за нов живот. Злото се събужда отново около Лут Голейн и причината може да е само една – някой е проникнал в гробницата на Тал Раша.
В търсене на митичното място, героят преминава през множество приключения сред дюните, а накрая открива дори легендарното Убежище на Хоразон – братът на жестокия Кървав Военачалник Бартук. Именно там намира и проход към долината, където се намира гробницата.
Прониквайки в гробницата и преборвайки се с демоничните й и немъртви пазачи, той стига до най-дълбоките й кътчета, където среща още един от Четиримата – Дуриел, Господарят на Болката. Демонът пази входа към криптата на Тал Раша и най-страшните опасения на Декард Кейн изглежда са се сбъднали. Авантюристът успява да победи Дуриел и с възможно най-голяма скорост се спуска в криптата. Оказва се, че най-лошото наистина се е случило се е случило – Тал Раша, в който е вселена душата на Баал, е успял да избяга, вероятно с помощта на брат си. Вместо него към камъка е прикован архангел Тириел. Героят го спасява и той му разказва за битката си с Диабло и опитът му да спре Господаря на Ужаса преди да е освободил брат си. За съжаление се провалил. Той му казва, че двамата са поели към джунглите на Кураст, където в древен храм на Закарум се пази камъкът, съдържащ последния и най-страшен от тримата братя – Мефисто, Господарят на Омразата.
Авантюристът се връща обратно в Лут Голейн и двамата с Декард Кейн поемат с кораб през моретата – близнаци, за да стигнат до Кураст. Гонейки вече не един, а двама братя.


Акт 3



Слизайки на пристанището в Кураст, странникът разбира, че то е единствената част от огромния град, която още не е засегната от вълната от Зло, заляла джунглите. Светът е изправен пред огромна опасност, защото най-вероятно и Мефисто е освободен от затвора на Душекамъка, и сега тримата братя са обединени.
Героят тръгва на поход през джунглите, изпълнени с кръвожадни пигмеи, демони, отзовали се на зова на Тримата, и чудовищата, които винаги са бродели там. Той успява да стигне и до вътрешността на Кураст. Градът е напълно унищожен и малцината оцелели са избягали или към вътрешността на континента, или към все още борещото се с демоничната вълна пристанище. Само духовете на умрелите и възкресените им трупове бродят из него, опитвайки се да присъединят всеки случаен пътник към редиците си.
Накрая той стига до храма на Светлината – местния център на Закарум и затвор за Мефисто. Спускайки се в дълбините му, побеждавайки превърнатите в демони свещеници, авантюристът достига до най-дълбоките кътчета на подземията, където с ужас открива портал към Ада, а пазач на портала е не друг, а самият Господар на Омразата. Демонът се втурва в жестока атака и битката е свирепа. Най-големият от Първичните Злини е и един от най-силните демони от Сътворението насам, но въпреки това победилият вече двама от Низшите Четирима геврой успява да го убие и есенцията му остава затворена в Душекамъка му.
Тогава двамата с Декард Кейн решават, че нямат друг избор, освен да преследват двамата останали братя до край, и влизат в портала към Ада.


Акт 4



Попадайки в укрепена крепост на Рая, разположена насред адските огньове, двамата са посрещнати от Тириел, който им казва къде е отишъл Диабло, а също и че за да унищожат веднъж завинаги Първичните Злини трябва да открият Адската Ковачница и там да унищожат Душекамъните завинаги.
Авантюристът тръгва към Ковачницата, борейки се за всеки метър с демоничните орди. Преди да тръгне, обаче, Тириел го е помолил да открие един специален демон – този, който държи затворена в себе си душата на Изуал – ангел, пленен преди хилядолетия от адските легиони. Той се сблъсква с демоничния Изуал и побеждава създанието, освобождавайки душата на ангела. Очаква го, обаче, жестока изненада – Изуал не само не е бил затворник, но и доброволно е подпомагал Ада през всичките тези хилядолетия. След пленяването си преди хилядолетия, той бил подложен на жестоки мъчения, които дори ангел не можел да издържи, и накрая предал душата си на Тримата. От него те разбрали за Душекамъните и открили начин да изкривяват свирепата им сила, за да я използват за собствените си цели. Чак сега героят разбира, че всъщност Диабло, Мефисто и Баал сами са организирали бунта срещу себе си, за да примамят ангелите да изпратят след тях хора, носещи кристалите в себе си. Целта им била да се оставят да бъдат заловени в тях и после да изкривят същността им отвътре. Оказало се, обаче, че в безтелесната си форма те обладавали нищожна част от силите, които иначе притежавали, и мощта им не достигнала, за да покварят Душекамъните. Затова и толкова години наред те останали затворени в тях. Сега, обаче, всеки от тях въоръжен с вече погълнатите от мрака кристали, пред Първичните Злини няма пречки по пътя към абсолютната им победа над Рая.
Натоварен с това знание, героят продължава пътя си през Горящия Ад, за да достигне Адската Ковачница. Там се преборва с Ковача – демонът, който я пази – и унищожава Душекамъка на Мефисто. Така Господарят на Омразата е унищожен за вечни времена.
Сега за него остава само едно – да открие Диабло и да го унищожи веднъж и завинаги. Той прониква в самия център на адските селения и намира убежището на Господаря на ужаса. Въоръжен с опита на безброй битки, той се изправя срещу Диабло и накрая го побеждава. След това разбива и неговия Душекамък в Ковачницата, с което още една от Първичните Злини е завинаги унищожена.


- Историята на Мариус -


Манастирът


Манастирът беше дом за загубилите ума си, тези, чиито тревоги бяха се оказали по-тежки, отколкото бяха могли да понесат, и бяха обсебили съзнанията им, за да опустошат всичко по пътя си. Сестрите се грижеха за тях, доколкото можеха, но въпреки това мястото беше повече затвор, отколкото манастир. Там изпращаха онези, които бяха твърде опасни за себе си и околните, онези, които не можеха да живеят сред други хора. Мястото беше мръсно и подтискащо, огласявано ден и нощ от писъците и бръщолевенето на лудите, и никой не припарваше близо до него, освен по работа.
Но днес някой бе дошъл на посещение при един от "гостите" на манастира. Висок мъж, загърнат в кафява роба от груб плат, чието лице оставаше в сянка, пристъпи през портите на каменната сграда. Мълчаливо премина през множеството решетки, за да стигне до една определена килия. После отвори вратата и пристъпи в стаята. На пода лежеше дребен, болезнено слаб мъж със сбръчкано лице, кривоглед поглед и побеляла коса. Той изглеждаше не толкова стар, колкото преждевременно състарен от грижи. Мухите кацаха по него, но той не им обръщаше внимание, несъзнателно чертаейки някакви знаци в мръсотията на пода. Когато чу вратата да се отваря, той пролази изплашено в единия ъгъл, несмеейки дори да погледне кой е посетителят му. Надавайки глух стон, той се сви и обгърна коленете си с ръце, клатейки се напред-назад. Новодошлият спокойно седна на единствения стол в стаята, заставайки точно пред прозореца. Светлината заслепяваше стареца и той не можеше да види лицето на госта си. Мъжът кръстоса крака и се облегна, поставил ръце на страничните облегалки.
– И така, Мариус, открих те... – проговори накрая.
Старецът премрежи поглед, опитвайки се да прикрие очите си от слънцето, което го заслепяваше всеки път, когато се опиташе да види непознатия. Тогава пред него се разкри неземна картина – за части от секундата му се стори, че вижда бяла броня, покрита със злато, бяла качулка, скриваща лицето, и прекрасни бели крила, нежно развяващи се около новодошлия. Той ахна.
– Тириел! Да... да, сега те познах, да... – гласът му беше хрипкав, сякаш не беше го използвал отдавна – Трябваше да се сетя, да... да се сетя, че ще се движиш с маскировка... Те гледат, те непрекъснато гледат! Търсят!
Гостът му остана неподвижен. Изпод качулката се разнесе спокойният му глас:
– Търся те от много време, Мариус. Вече започвах да си мисля, че ти не желаеш да бъдеш намерен.
Старецът се заклати още по-силно, хлипайки.
– Прости ми, Тириел, прости ми! – прошепна той сякаш на себе си – Не беше моя вината!
– Нима? – в гласа на новодошлия се прокрадна сякаш лека насмешка – Разкажи ми, Мариус, как се получи така? За кое не беше твоя вината?
Мариус вдигна очи нагоре и за миг погледът му сякаш се проясни. В него се четеше тъга и болка.
– Странникът... Да, той беше. Странникът...


Кръчмата


Пътувах непрекъснато, търсех спасение... От какво? Не зная, но то ме преследваше, тормозеше сънищата ми, тровеше съзнанието ми. Накрая съдбата ми в крайна сметка ме намери в поредната долнопробна таверна, където отново удавях тревогите си в забравата на виното. Едва съзнавах ставащото около мен, толкова много бях изпил. Не бях спал от дни. Страхувах се... Защото в съня ми ме чакаха спомените, спомените за злото и ужаса. Дори не бях сигурен, че наистина са спомени. Сънища, въображение, памет? Вече не правех разлика. Дори не знаех буден ли съм или спя. Бях в центъра на каменна зала, всичко беше ярко осветено. Болката в главата ми! Огънят! Той беше навсякъде! Сред него мъртвите, надигнали хищни лапи за душите на живите, за отмъщение... и в редиците им един човек. Не виждах лицето му, но...
Трясъкът на вратата ме събуди и разбрах, че съм задрямал за момент. Обърнах се бавно и сърцето ми спря. Злото от съня ми! Това беше той! Непознатият човек, чийто образ неизменно присъстваше в кошмарите ми! Как ме беше открил? Какво искаше от мен! Но той просто бавно тръгна към една свободна маса в ъгъла на помещението. Накуцваше с единия крак, а тежестта на меча му сякаш го приковаваше към земята. Огледах го по-внимателно, опитвайки се да се отърся от опианението на виното. Та той беше развалина! Не можеше да вдигне дори собствения си меч. Слаб и немощен, непознатият изглеждаше на ръба на силите си. Той седна на стола, подпирайки меча на земята пред себе си. Ръката му затрепери и сред клиентите на кръчмата, които го гледаха, се чу смях. Ръката му продължи да трепери и той я хвана с другата, сякаш за да я спре. Смехът този път беше още по-силен, но в сегашното си състояние аз можех да видя, че човекът се бори със свои собствени демони. Мечът падна на земята, а мъжът се преви на стола си. На лицето му беше изписана гримаса на агония. За момент ми се стори, че долавям някакъв зелен отблясък в очите му, после качулката ги скри. В този момент си дадох сметка, че с каквото и да се бореше в момента, той губеше битката.
Изведнъж мъжът скочи ка крака, преобръщайки масата. Опита се да се задържи прав, но падна на колене и се загърчи на пода, държейки се за корема. Смехът изведнъж секна. Черна сянка се спусна над всички и се усети някакво зловещо присъствие. Като по команда, от всички мангали, хвърлящи светлина в иначе мрачното помещение, изскочиха миниатюрни огнени човечета и се разтичаха из стаята, оставяйки дири от жълт пламък след себе си, бутайки факлите на пода и опитвайки се да запалят всичко по пътя си. Дъските се сцепиха и от образувалата се дупка започнаха да излизат подобни на плужеци създания без крака, но с огромни лапи и челюсти. След миг те бяха последвани от някакви сини светлини, които като огромни светулки се разхвърчаха из таверната. Разнесоха се крясъци, всички се опитваха да избягат от развихрилия се изведнъж ад. Огнените демони бяха запалили сухото дърво на пода и стените и всичко беше обгърнато в пламъци. Някои от посетителите наизвадиха мечове и се втурнаха срещу чудовищата, ала аз просто седях на стола си и гледах, несигурен дали това, което виждам отново не е плод на обърканото ми въображение или поредният сън. Обърнах поглед към Странника, видях как прозрачна зелена фигура сякаш се отдели от тялото му и се опита да отлети нагоре. Лицето на призрака беше изкривено от мъка и болка. Някаква сила обаче, по-могъща от порива на душата да се спаси, върна фигурата обратно в тялото.
Колкото бързо и изненадващо беше избухнал, ужасът си отиде. Повечето посетители вече бяха мъртви, разкъсани от чудовищата, умрели в пламъците, или надупчени като решето от сините светлини. Останалите бяха намерили спасение навън. А аз продължавах да стоя, гледайки всичко това, и като по чудо не бях докоснат от него. Накрая Странникът се изправи. Бавно. Огледа се наоколо и сякаш изобщо не се притесни от това, че стените, таванът и по-голямата част от пода са обхванати от огъня. Нещо повече – той спокойно пристъпи в пламъците, вървейки към изхода. По едно време се обърна и ме погледна. Усетих поканата в погледа му. И разбрах... разбрах, че ще го последвам. Огънят сякаш се раздели пред мен, за да ме допусне навън.
Защо го последвах? Защо някои неща се случват точно както в сънищата? Не зная, наистина не зная... Но когато той излезе, аз трябваше да тръгна с него. И от този момент нататък ние пътувахме заедно на изток. Винаги на изток...


Разбитите Земи


Прекосихме планините и поехме през пустинята на Разбитите Земи – безкрайният Аранок. Докато дните изминаваха, моят спътник ми разказа за себе си – как някога той бил велик войн, но сега тежък и мрачен товар тежал на плещите му. Пътуването през пустошта ни отне цяла вечност. Колко време... не бих могъл да кажа. И през цялото време сякаш черен облак ни следваше... точно отвъд хоризонта.
Накрая пътуването ни достигна края си. Една нощ, изкачвайки поредната дюна, пред нас се разкри изумителна гледка – приказно красивият град Лут Голейн и Голямото море отвъд него. Нашата цел...
Направихме лагер отвъд града за през нощта. Може би беше хладният вятър, идващ от морето, или шумът на прибоя, но за първи път от седмици заспах. Ала сънищата ми, макар и изоставени от образа на Странника, отново бяха населени с призрачни видения. Видях подземна зала и басейн от разтопена лава. Въжен мост водеше до центъра на басейна, където, на огромна каменна плоча, много хора бяха застанали, наблюдавайки прикования за стената мъж. Някак знаех, че това е велик човек – магьосникът Тал Раша. Там беше и ти, Тириел, да, помня те. Магьосниците... Хорадримите бяха хванали велик демон – Баал, господарят на Разрушението и го бяха затворили в Душекамък. Но камъкът бил строшен – способен да хване демона, но не и да го задържи. Тогава Тал Раша доброволно се жертвал да задържи демона в себе си, противопоставяйки силата на собствената си душа срещу могъщата му есенция. Видях как ти, Тириел, заби парчето от Душекамъка в гърдите на магьосника, а после напусна гробницата. Видях огромните порти да се затварят, завинаги скривайки черната тайна, погребана в нея. Да, видях, но видях и как силите на Тал Раша бавно отслабваха, как Баал превземаше тялото му, а червените руни на адската му сила се появяваха по стените. И разбрах, че жертвата е била напразна. Магьосникът надигна глава и изкрещя. Нечовешки, ужасяващ и изпълнен с болка, вик на обречен...
Събудих се стреснат. Огънят догаряше, но луната бе още високо. Моят спътник стоеше буден и ме гледаше.
– Сега знаеш какво търся, Мариус – каза той, след това погледът му се отправи към града – Това е моят брат.


Гробницата


Накрая я намерихме. Странникът стоеше пред вратата на гробницата и се взираше в мрака. После влезе през портите със сигурна крачка и потъна в тъмнината. Аз стоях на границата между светлината и мрака, гледайки ту към мрачния тунел, ту към слънчевата светлина навън. Какво беше останало от разума ми? Защо вървях след него? Не можех да си отговоря на тези въпроси, нямах сили да търся отговора, но и ме беше страх от него. Просто го последвах.
Докато слизахме все по-дълбоко и по-дълбоко в криптата, започнах да виждам промяна в спътника ми. Той сякаш набираше сила с всяка измината крачка. Аз едва виждах в мрака, но той безпогрешно познаваше пътя. Мъждивият пламък на факлата не правеше нищо повече, от това да насели гробницата със сенки, от които ме побиваха тръпки.
Накрая стигнахме до голяма зала. Странникът застана в центъра й и нададе пронизителен рев. Отстъпих, изненадан, неразбирайки какво става. Докато крещеше, лицето му започна да се променя – малки костни образувания пробиха кожата на бузите и брадата му, челото му се деформира. Тогава разбрах – той не набираше мощ. Той губеше това, което беше останало от човешкото у него.
Когато писъкът му затихна, чухме и отговора – нечовешки вой, разнасящ се нейде отпред. Тръгнахме по посока на вика и излязохме пред огнения басейн, който бях видял в съня си. Въженият мост се поклащаше над него, водейки до прикованото за скалата тяло. Но Тал Раша отдавна бе загубил човешкия си облик, покварен от съзнанието на затворения в него демон – дълги пипала излизаха от главата на скелетоподобната фигура, но се гърчеха сякаш залепени за скалата, приковани от силата на Душекамъка. Очите на създанието бяха разположени дълбоко в лицето му и бяха нечовешки големи. Моят спътник тръгна по моста и с демонична скорост стигна до брат си. Протегна ръка, за да извади камъка от гърдите му, и тогава... тогава се появи ти, Тириел!


Нещо синьо се уви около ръката на Странника, спирайки я на сантиметри от кристала. Той се извъртя рязко, за да види летящия над него архангел. Прекрасното създание, облечено в бляскава сребристо-златна броня, носещо се на ефирните си разклонени бели крила държеше меч, горящ с пламъка на небесния гняв. Лицето му беше скрито от качулка, под която се виждаше само абсолютна чернота – ликът на ангелите беше заслепяващ за смъртните. Ръката на Странника беше впримчена от едно от разклоненията на крилата му. Архангелът посочи заплашително към скалата и се провикна:
– Демонът, затворен тук, няма да бъде освободен! Дори от теб!
Недочаквайки последните думи на Тириел, Странникът се затича напред и безразсъдно се хвърли върху ангела и двамата паднаха в огнения басейн. Мариус се приближи несигурно към моста, опитвайки се да види нещо през пламъците. Изведнъж едната ръка на Странника се появи изпод дървото, а после и останалата част от него, опитвайки се да стъпи на стабилна почва. В този момент зад него се появи и архангелът, носещ се във въздуха на крилете си. Едното от тях се усука около глезена на спътника на Мариус, повличайки го към скалистия под встрани от басейна. Тялото на Странника се удари в скалата, но той отново се изправи, за да спре връхлитащия Тириел.
Мариус случайно погледна към прикованата в скалата фигура... и видя Тал раша, бинтован, слаб, изплашен, да го гледа умоляващо. В главата му прозвуча глас:
– Виж какво направиха с мен! Виж в какво ме превърнаха! Помогни ми! Освободи ме!
Той отново се обърна към борещите се фигури. Странникът беше паднал по гръб и се опитваше да се отдръпне от пътя на ангелското острие, което прорязваше огромни рески в камъка, звънтейки с песента на смъртта. Мариус виждаше, че той няма никакъв шанс срещу могъщия Тириел.
– Помогни ми! Моля те! Освободи ме! – прокънтя отново гласът в главата му. На ръба на лудостта, той бавно запристъпва към фигурата на скалата. В залата кънтяха ударите на меча в скалата.
– Побързай, моля те, побързай!
Той стигна до Тал Раша и посегна към камъка. В другия край на залата Тириел се извърна рязко и изкрещя:
– Не! Не го прави!
Но беше късно. Обвил ръка около Душекамъка, той, почти не по своя воля, просто го извади от тялото на магьосника.
Ярка светлина озари залата. Времето сякаш спря и нещо безумно силно подхвърли Мариус във въздуха. Той отвори очи и видя, че Архангелът го държи за яката и го е вдигнал високо. Сякаш бяха сами в залата, всичко тънеше в нереален блясък, излизащ отвсякъде едновременно.
– Глупако! – изкрещя Тириел – Ти току що обрече този свят на гибел! Не можеш дори да започнеш да си предстаяш каква сила пусна в действие днес! Нямаш представа какъв кошмар освободи! – той замълча за секунди, после каза – Трябва да отидеш в храма на Светлината в източния град Кураст, отвъд морето! Там ще намериш портала към Ада, отворен пред теб. Трябва да намериш смелост да пристъпиш през този портал, Мариус, ако искаш светът, който познаваш, да оцелее! Вземи камъка, който извади сега, и го занеси в Адската Ковачница, където ще бъде унищожен. Ако той си го вземе, земното царство е обречено! А сега бягай! Вземи камъка и бягай!
Последните думи на ангела бяха почти вик, отново блесна ярката светлина и Мариус се озова пред изхода на залата. Погледна назад и видя как няколко от черните пипала на Баал се впиват в крилете на Тириел, а други изтръгват меча от ръцете му, захвърляйки го в чакащите огньове долу.


Какъв избор имах? Побягнах, побягнах с всички сили...


Обединени


Направих това, което ти ми каза, Тириел – качих се на кораб от Лут Голейн и отплавах през морето. Стигнах до Кураст и намерих храма на Закарум. Навлизайки дълбоко в подземията на храма, станах свидетел на мрачно сборище: моя спътник – Странника; магьосникa Тал Раша; и голямото зло, което можеше да бъде само Господарят на Омразата – Мефисто. Ужасяващото му лице бе увенчано с рога, очите му горяха, а тялото му представляваше само един разкъсан гръбначен стълб, носещ се високо над земята, чийто долен край се губеше в дим. Тогава чух глас, който звучеше сякаш хиляди игли се забиват в сърцето ми. Неговият глас...
– Братя, най-накрая сме отново заедно! Адският портал е в готовност и часът на нашата окончателна победа наближава! Нека пътят към Ада бъде отворен!
Тримата братя протегнаха ръце към олтара, около който бяха застанали и от тях полетяха мълнии – червени от Странника, жълти от Баал и сини от Мефисто.
– Адът ще ни принадлежи отново и жестоко наказание ще сполети човешкото царство! – прогърмя чудовищният глас на най-големия брат – От небесата ще завали огън, а моретата ще се превърнат в кръв! – докато говореше, демоничната арка, намираща се сред хълм от човешки кости, започна да блести ярко. Сякаш разтопено желязо потече в нея, а по него се различаваха лицата на обречените души, подложени на вечни мъчения в Ада.
– Праведните ще паднат пред грешните и цялото Сътворение ще трепери пред напора на изпепеляващите легиони на Ада! – и при тези последни думи порталът беше завършен. Горяща в черни пламъци, вратата към Ада беше отворена.
– Вратата чака – прогърмя отново гласът на Мефисто – Сега, братко, е време да приемеш истинската си форма.
Тогава видях нещо, което смъртен не бива да вижда. Тялото на Странника се сгърчи. Очите му се подбелиха и червена светлина бликна от тях, както и от устата му. Той падна на земята и робата му се развя около него. Ужасяващите енергии, бушуващи в тялото му, разкъсваха плът и кости и на тяхно място изникваха огромни шипове, рога и нокти. Накрая създанието беше станало многократно по-голямо от човек.
– Изправи се, Диабло! – тържествено каза брат му – Господар на Ужаса!
И той се надигна – червен като адските пламъци, огромен като извисяващ се гигант, главата му беше овенчана с рога, а от гърба му излизаха дълги шипове. Мощна опашка се развяваше и удряше по човешките кости, разпръснати в краката му.
– Върви напред, братко, и превземи Ада отново в наше име! Подготви царството ни за завръщането на Тримата!
Диабло отърси остатъците от робата си и бавно тръгна към адския портал, а земята се тресеше при всяка негова стъпка. После без колебание влезе през портала. Но аз не можех! Не можех! Извадих душекамъка от джоба си и впих отчаян поглед в него. Кристалът сияеше...


Епилог



– Накрая научих, – завърши разказа си Мариус – че Диабло е бил убит. Че тайнствен герой се е преборил с Мефисто и е проникнал през портала. Научих също и че камъните били унищожени в Адската Ковачница, лишавайки господарите на Ада от възможността да се завърнат. Всички, освен... – старецът избухна в сълзи – Прости ми, Тириел! Не можах да направя това, което ми каза! Не можах да вляза през този портал!
Гостът му стана от стола и се приближи до него. Той се сви още повече, но мъжът не му посегна. Само протегна ръка и благо каза:
– Успокой се, Мариус. Дай ми камъка и всичко ще остане в миналото.
Старецът извади камъка от джоба си, все още сияещ с мътна жълтеникава светлина. После се поколеба.
– Дай ми го, Мариус, и всичко е простено.
Накрая той се реши.
– Да, вземи го, вземи го, вземи го! – почти извика той – Радвам се, че това най-накрая свърши, Тириел! Вземи го! Виж какво ми прични този прокълнат камък!
И той протегна ръка напред. Гостът му се наведе и пое нежно Душекамъка от дланта му. При това кристалът заблестя ярко.
– Не си се провалил, старче – каза изведнъж другият, и всякаква нежност беше изчезнала от гласа му – Направи точно това, за което беше предвиден – и той се наведе, доближавайки лицето си към това на Мариус – Но аз не съм архангел Тириел – доближи кристала до лицето си и в ярката светлина то за момент доби полуразложения вид на Тал Раша.
– Не! Не, не, не, НЕ! – старецът обгърна раменете си с ръце и затвори очи, повтаряйки отрицанието си, сякаш то можеше да го спаси.
Баал се засмя и смехът му прозвуча злобно и жестоко.
– Справи се добре, Мариус. И мисля, че сега трябва да получиш наградата си – и той протегна ръка към лицето на стареца, а от дълбините на робата му изскочиха множество пипала...
После демонът се изправи, захвърляйки трупа на Мариус, и излезе от килията. Там, откъдето минеше, избухваха пламъци и скоро цялата килия беше обхваната от тях. Той бавно излезе от манастира, пламъците го следваха, а плъхове тичаха в краката му, бягайки от кошмара, разразил се така извзведнъж. След това пое по мрачния си път и където отидеше, с него идеше Разрухата...


Diablo II:


- Lord of Destruction -


Акт 5



Завръщайки се в ангелския бастион в Ада, героят научава, че в негово отсъствие Баал, Господарят на Разрухата, не само е успял да се добере до Душекамъка си в земното царство, но и е потеглил към земите на Харогат – дом на варварските племена, където е скрит Световният Камък – огромен кристален блок, който крепи баланса и реда в смъртното царство и го предпазва от директното нахлуване на адските сили. Целта му е да поквари камъка и да си осигури по този начин абсолютно всемогъщество над хората и тотална разруха на техния свят.
Тириел отваря портал към Харогат и авантюристът и Кейн преминават през него. Озовават с в центъра на апокалипсис. Градът е обсаден от демоничните слуги на Баал и варварите с мъка удържат атаките на адските създания. На всичкото отгоре някъде из града се крие и предател, който шпионира сънародниците си за Господаря на Разрухата. Героят и Кейн започват да събират информация и скоро разбират, че Световният Камък се намира на връх Ареат, но Баал отдавна се е запътил натам и вероятно дори вече е стигнал. Надпреварвайки се с времето, героят тръгва към върха, пробивайки обсадата на града. Изкачвайки се все по-нагоре по планината, той се бори не само със слугите на Господаря на Разрухата, но и с чудовищата, обитаващи недостъпните заледени върхове. По пътя си успява и да открие кой е предателят и да го убие.
Стигайки до връх Ареат, той се изправя срещу тримата пазители на Световния Камък – древни герои, чиито статуи пазят върха и поставят пред изпитание всеки, който дръзне да стигне до него. След като успява да ги победи, те му разказват как преди няколко дни Баал успял да проникне в дълбините на върха и да достигне до камъка. И как е поставил преграда за Тириел и архангелът не можел да влезе в залата на Камъка дори в нематериална форма. В надпревара с времето авантюристът се спуска в дълбините на върха и стига до залата. Там го посреща и Баал. Битката с последния оцелял от Първичните Злини е жестока и кървава, но накрая и той пада в краката на непобедимия герой. Тогава преградата пада и духът на Тириел се спуска в залата. Той вижда, че Световният Камък вече е покварен и с времето ще се изкриви, унищожавайки преградата между смъртното царство и Ада. Затова той се решава на действие, което ще доведе до непредвидими последици за човешкия свят – унищожава камъка с меча си. Поставен пред избора между сигурното унищожение на смъртното царство и несигурното, той избира по-малката злина. Но дали е по-малка наистина?
Така завършва историята на Диабло.


0 коментара:

Публикуване на коментар