Историята на Diablo - част първа

Diablo I
Librarius ex Horadrim

- Книга Първа -
За Рая и Ада

Великата Война
Още от Сътворението силите на Светлината и Мрака са вплетени във вечен конфликт: Великата Война, победителят от която ще се възправи от пепелта на разрушението, за да господства над света. С мисълта за постигането на победата Ангелите от Небесното Царство се придържат към строга военна дисциплина. Воините-Серафими посичат враговете на Светлината със своите закалени с праведен гняв и справедливост мечове. Ангелите вярват, че само абсолютната дисциплина е в състояние да възстанови реда в безбройните вселени, докато демоничните обитатели на Горящия Ад намират, че абсолютният хаос е истинската природа на всички неща.
Битките във Великата Война се разразяват навсякъде из времето и пространството, често накърнявайки самата тъкан на реалността. От Кристалната Арка в дълбините на Рая до тайнствената Адска Ковачница в Долния Свят, воините от тези Вечните царства пътуват из вселените, натам, накъдето ги отведе тяхната безкрайна война. Легендарните дела на героите от отвъдните земи са източник на благоговение и проникновения.

Най-великият от тези герои бил Изуал, лейтинант на Архангел Тириел и носител на Ангелския рунически меч Лазурен гняв (Azurewrath). Tой повел свирепа атака срещу Адската ковачница, в дните, когато създаването на тъмното и демонично острие Зъб на Сянката (Shadowfang) било почти привършено. Мисията му била да унищожи едновременно носителя и оръжието – задача, която не му било писано да доведе до край. Изуал бил победен от легионите на хаоса и трагично загубен за Светлината, ставайки жертва на дръзкия стремеж и на Ангели, и на Демони, да се хвърлят безразсъдно в лицето на опасността, стига да се доберат до омразните си врагове.
Въпреки че Великата Война горяла по-дълго и по-яростно от всяка звезда в небето, нито една от страните не била в състояние да се наложи над другата задълго. И двете фракции били в постоянно търсене на някакъв начин да обърнат конфликта в своя полза. С появата на Човешкото царство Великата Война внезапно и мистериозно замряла. И двете армии застинали в бездиханно примирие, очаквайки да видят на чия страна ще се присъедини в крайна сметка Човекът.
Смъртните имали уникалната способност да избират между Мрака и Светлината и се смятало, че това би могло да бъде решаващият фактор в изхода от Великата Война. Така, агенти от отвъдните селения навлезли в смъртното царство, съревновавайки се за подкрепата на Човека...

Войната на Греховете


Пренасянето на Великата Война в смъртното царство е познато като Войната на Греховете. Ангели и Демони, преобразявайки се, докато скитали сред хората, опитвали тайно да ги примамят към своята кауза. С времето силите на Мрака открили, че смъртните отговаряли много повече на брутална сила, отколкото на фина принуда, и започнали да се налагат с терор над Човека. Ангелите се борели за защитата на хората от демоничното подтисничество, но твърде често техните строги методи и сурови наказания успявали единствено да ги отчуждят от онези, които те се опитвали да защитят.
Често избухвали жестоки битки във Войната на Греховете, но те рядко били наблюдавани от любопитните очи на Човека. Единствено неколцина „просветени" души осъзнавали присъствието на свръхестествените същества, които бродели из тълпите хора. Могъщи смъртни се издигнали и приели предизвикателството на Войната на Греховете, обединявайки се и с двете страни във Великата Война. Митичните дела на тези велики смъртни воини успявали да спечелят както респекта, така и омразата на отвъдните селения. Въпреки че по-слабите демони коленичели пред онези, притежаващи сила и могъщество, те същевременно проклинали самото съществуване на смъртните хора. Много от тези демони вярвали, че затишието, до което довела появата на Човека, била перверзна обида към тяхната „по-висша" роля в голямата схема на нещата.
Тази завист към Човека довела до жестоки и брутални насилнически действия от страна на демоните срещу смъртното царство. Определени хора научили за дълбоката омраза на адските обитатели и я използвали срещу тях. Един такъв смъртен, Хоразон Призователя, заедно с брат си Бартук, бил член на Източен клан магьосници, известен като Визджерей. Този мистичен клан изучавал живота и поведението на демоните и съхранявал познанието си за поколенията. Въоръжен с това познание, Хоразон успял да се възползва от трудовете на Визджерей и да ги прекрои за целите на своите извратени планове. Обитателите на Ада потърсили отмъщение срещу този дързък смъртен, но Хоразон съумял да се опази в своето тайнствено светилище.
Бартук, братът на Хоразон, бил в крайна сметка привлечен на страната на Мрака. Той бил надарен с изключителна сила и издръжливост и се бил на страната на Адските легиони срещу проклънатите Визджерей и, накрая, срещу собствения си брат във Войната на Греховете. Въпреки че Бартук бил признат сред воините от много вселени, неговото превъзходство в битките било на ужасяващата цена. Незадоволима жажда за смъртна кръв владеела всяка негова мисъл и действие. Бартук скоро станал толкова пристрастен към къпането в кръвта на враговете, колкото и към проливането й, и с времето останал известен само като Кървавият Военачалник.


Изгнанието


„Седем е броят на силите на Ада, и седем са на брой Великите Злини."


Дуриел, Господарят на Болката


Андариел, Девата на Страданието


Белиал, Господарят на Лъжите


Азмодан, Господарят на Греха


Това са истинските имена на по-малките от Злините. Векове наред всеки от тях управлявал своето владение в Ада, търсейки абсолютна власт над адските си събратя. И както По-малките Четирима се съревновавали вечно за контрол над силите, които обитавали владенията им, така Големите Трима държали под пълната си власт целия Ад. Четиримата използвали тъмни и зли методи в стремежа си да придобият по-голямо могъщество и така поставили началото на онова, което се превърнало в легендата за Тъмното Изгнание.


Мефисто, Господарят на Омразата


Баал, Господарят на Разрухата


Диабло, Господарят на Ужаса


Това са Първичните Злини на Ада, които притежавали върховната власт, управлявайки в мрачен триумвират. Тримата Братя се налагали над Четиримата чрез брутална сила и злокобно лукавство. Като най-стари и най-силни от Злините, те били отговоени за безброй много победи срещу армиите на Светлината. И въпреки че никога не успявали да завладеят за дълго Високите Небеса, от Тримата с право се страхували както враговете, така и съюзниците.
С появата на Човека и последвалото затишие във Великата Война, Тримата Братя започнали да посвещават силите си на покваряването на смъртните души. Те осъзнали, че Човекът бил ключът към победата във войната срещу Рая, и започнали да променят методите, които използвали още от Сътворението, за да отговарят на новите им цели. Тази промяна накарала Четиримата да се усъмнят във властта и аворитета на Братята, причинявайки голям разрив между Първичните Злини и техните слуги.
В своето Азмодан и Белиал започнали да вярват, че Тримата се страхували да продължат войната с Рая. Разочаровани от замирането на бойните действия, те видели в ситуацията своя шанс да отхвърлят властта на Първичните Злини и да завземата Ада за себе си. Двамата демонични господари сключили пакт със своите по-низши събратя, уверявайки ги, че прокълнатата напаст на човечеството нямало да попречи на крайната победа на синовете на Ада. Азмодан и Белиал изработили план, чрез който да сложат край на временното равновесие, да спечелят победа във Войната на Греховете и в крайна сметка да се понесат по кървавата вълна на Великата Война право напред към ужаса на Армагедона. Така в сърцето на Ада започнал огромен бунт, в който всички демони се изправили срещу Тримата Братя...
Братята се опитали да удържат битката с цялото диво войнство на Подземния свят и за тяхна чест успели да унищожат около една трета от ужасяващите Адски легиони. Накрая, обаче, те били победени от армията, водена от предателите Азмодан и Белиал. Първичните злини, отслабени и безтелесни, били прогонение в смъртното царство, където Азмодан се надявал, че ще останат пленени завинаги. Той вярвал, че след като Тримата се окажели сами сред човечеството, Ангелите щели да бъдат принудени да се съсредоточат върху смъртното царство, оставяйки по този начин Портите на Рая самотни и беззащитни. Онези оставащи демони, които все още били лоялни на Тримата Братя, избягали от гнева на Азмодан и Белиал, промъквайки се при смъртните, за да намерят своите изгубени Господари.
Когато обаче огньовете на войната утихнали по бойните полета на Ада, Азмодан и Белиал се скарали за върховната власт. Пактът, който били сключили, бързо се разпаднал и двамата демонични господари се изправили един срещу друг. Легионите на Ада, които били оцелели в битката срещу Тримата, били разделени между двамата лордове и се оказали в разгара на кървава междуособна война, която продължава и до днес...


Пленяването на Тримата


В древните времента, преди възхода на Западните Империи, мрачните и ужасяващи същества, известни като Трите Злини, били прогонени в човешките предели. Тези вечни души се скитали из събуждащия се свят и се хранели със страстите на хората, оставяйки след себе си хаос и изтощение. Злините обръщали баща срещу син и въвлекли много велики нации в брутални и безсмислени войни. Тяхното Изгнание от Ада ги оставило с незадоволимата нужда да причиняват страдание и болка на всички онези, които не искали да се преклонят пред тях. Така Тримата Братя опустошавали земите на Далечния Изток столетия наред...
Накрая загадъчният Архангел Тираел събрал около себе си смъртни магьосници, организирани в таен орден. Те трябвало да издирят Трите Злини и да сложат край на техните безчинства. Орденът, известен като Хорадрим, се състоял от магове от различни и многобройни източни кланове. Употребявайки много разнообразни практики и магически дисциплини, това нееднородно Братство успяло да плени двамата от Братята в могъщи артефакти, наречени Душекамъни. Мефисто и Баал, пленени във водовъртежа на Душекамъните, били впоследствие заровени дълбоко под дюните на изоставените Източни Пустини.
Силите на Омразата и на необузданото Разрушение сякаш намалели в земите на Изтока, установявайки неспокоен мир. При все това, много десетилетия продължило мрачното търсене на третия брат, Диабло. Хорадримите знаели, че ако демонът останел на свобода, никога нямало да има истинско спокойствие в земите на хората.
Магьосниците следвали вълната на ужас и анархия, която се разпространявали из Западните земи. Накрая, след една голяма битка, която отнела животите на много смели герои, Господарят на Ужаса бил пленен и затворен в последния от Душекамъните от група Хорадримски монаси, водени от Посветения Джеред Кейн. Тези монаси отнесли прокълнатия камък в земите на Кандурас и там го заровили в тайна пещера близо до реката Талсанде. Над пещерата Хорадримите построили огромен Манастир, откъдето били в състояние да опазят Душекамъка. С течение на времето, монасите построили и широка мрежа от катакомби под Манастира, за да съхраняват тленните останки на мъчениците от своя Орден.
Поколения се изредили в Кандурас и броят на Хорадримите бавно намалявал. Без мисии, които да изпълняват, и с твърде малко синове, които да заздравят редиците на пазителите, някога могъщият Орден потънал в забвение. Накрая дори от големия Манастир, който те били построили, останали само руини. Въпреки че многобройни селца се създавали и растели около старите останки, никой не знаел за тъмните тайни тунели, които пронизвали студената земя под тях. Никой не би и могъл да си представи горящият червен кристал, който пулсирал в сърцето на лабиринта...


За природата на Душекамъните
от Джеред Кейн от Хорадримите


Беше отдавна, когато тайнственият Архангел Тириел разкри пред нас тайните на могъщите Душекамъни. Той остави в ръцете на Ордена ни три от тези кристали, които трябваше да погълнат злокобните души на Трите Първични Злини, оставени да странстват свободно из нашия свят. Въпреки че артефактите бяха построени в измерения, много далечни от нашето, постепенно се убедихме, че разбирането им не представлява особена трудност.
Душекамъните могат да се използват единствено срещу души, които нямат материално тяло, и следователно са безопасни за живите същества. Когато бъдат употребени, кристалите създават силен духовен „вакуум" oколо жертвата си. Всяко нефизическо същество, оказало се в този вакуум, бива въвлечено в горящите недра на Душекамъка и остава пленено там завинаги. Така пленени, духовете могат да бъдат освободени, само ако Душекамъкът бъде деактивиран или разрушен.
Силата на Душекамъните се оказа, обаче, доста по-трудна за овладяване срещу великите Първични Злини. Винаги ненаситни за поглъщане на беззащитните смъртни, Тримата Братя откриха, че са имунизирани за ефекта на Душекамъните, докато обитават човешко тяло. За съжаление бяхме принудени да преследваме и убиваме невинните жертви на Първичните Злини, така че демоничната им същност да може да бъде овладяна от Душекамъните.
Мефисто и Диабло, веднъж открити, бяха лесно впримчени в кристалите. Пленяването на техния брат, Баал, обаче, се оказа по-трудно, след като Душекамъкът, който беше предназначен за негов вечен затвор, бе строшен и разпръснат. Открихме, че, въпреки че парчетата все още притежаваха силата да увлекат демоничната душа в себе си, те не бяха в състояние да я задържат. Тал Раша, един от Посветените, чието име оттогава се знае от всеки Хорадрим, предположи, че смъртен със силна воля бил могъл да задържи Баал в собствената си душа. Тази саможертва би означавала, разбира се, че душата на избрания смъртен ще бъде измъчвана във вечна битка с пленения демон. При все това Тал Раша предложи сам себе си за доброволец, готов да задържи в себе си войнствения Господар на Разрушението.
Забивайки парче от Душекамъка в гърдите си, Тал Раша плени в душата си същността на Баал. Тялото на Посветения бе оковано и заровено дълбоко в един пустинен гроб. Саможертвата му много години наред пази Баал затворен и въпреки че демонът бе пленен дори и без употребата на цял Душекамък, ние се страхуваме, че победата ни не е пълна. Ако Тал Раша някога избяга, той би притежавал внушителните сили на Баал, прибавени към своите собствени. Освобождавайки света от това сегашно Зло, може би сме създали кошмар, по-лош от този, който победихме...


- Книга Втора -
Завръщането на Ужаса


Земите на Кандурас


Години, след като и последният от Хорадримите си бил отишъл от този свят, велика и процъфтяваща цивилизация се развила в земите на Запада. С течение на времето много Източни пилигрими се установявали в земите около Кандурас и скоро създали малки, независими кралства. Няколко от тези кралства били в конфликт с Кандурас, спорейки за територии и търговски пътища. Тези кавги, разбира се, не били в състояние да разрушат трайния мир в Запада. Великото Северно Кралство Уестмарч се доказало като лоялен съюзник на Кандурас и двете държави заздравили културните и икономическите си връзки.
Някъде по това време една нова и дръзка религия на Светлината, известна като Закарум, започнала да се разпространява в земите на Уестмарч и в много от северните й васални княжества. Закарум, произлизаща от Далечния Изток, призовавала вярващите да се открият за Светлината и да отхвърлят мрака, който се таял в сърцата им. Народът на Уестмарч приел постулатите на Закарум като своя свещена мисия на този свят. Кралството постепенно се обърнало срещу съседите си, очаквайки от тях да прегърнат на свой ред "Новото начало". Напрежението между кралствата на Уестмарч и Кандурас достигнало връхната си точка, когато свещениците на Закарум започнали да проповядват чуждестранните си вярвания, без да се съобразяват със забраните на властта.
Именно в тези смутни години великият северен лорд Леорик навлязъл в земите на Кандурас и, в името на Закарум, се обявил за крал. Леорик бил дълбоко религиозен човек и бил довел със себе си много рицари и свещеници, които съставяли неговия Орден на Светлината. Новият крал и неговият доверен съветник, архиепископът Лазарус, си пробили път до Тристрам, където Леорик си присвоил древния и полуразрушен Манастир на края на града и го обявил за седалище на властта си. Постепенно той го обновил, връщайки му вида от дните на неговата отдавна забравена слава. Въпреки че свободният народ на Кандурас не бил много доволен от внезапното и неоправдано чуждестранно владичество, Леорик се оказал могъщ и справедлив крал. Постепенно, хората започнали да го уважават, убеждавайки се в непримиримостта му с набезите на мрака.


Пробуждането


Скоро след като Леорик завладял Кандурас, една отдавна заспала сила се пробудила в тъмните подземия на Манастира. Усещайки, че свободата е в ръцете му, Диабло навлязъл в кошмарите на архиепископа и го примамил в мрачния подземен лабиринт. В своя ужас Лазарус се лутал безумно из изоставените коридори, докато най-накрая достигнал залата с горящия Душекамък. Изгубил всякакъв контрол над тялото и душата си, той вдигнал камъка високо над главата си и изрекъл думите, отдавна забравени в пределите на смъртните. Нищо не било останало от волята му. Лазарус разбил кристала в земята и Диабло се завърнал сред хората. Макар и освободен от своя затвор в Душекамъка, Господарят на Ужаса бил все още твърде отслабнал от дългия си сън и се нуждаел от връзка към горния свят. Веднъж да намерел смъртно тяло, което да обитава, той можел да започне да възстановява могъществото си. Великият демон претеглил душите на хората из града над себе си и избрал най-силната от тях – тази на крал Леорик.
Много месеци наред Леорик тайно се борел със злокобното присъствие, което изкривявало мислите и чувствата му. Усещайки, че е бил обладан от някакво неизвестно зло, кралят скрил тъмната си тайна от свещениците, надявайки се, че собствената му благочестива отдаденост би могла да му помогне да прогони покварата, растяща в душата му... но горчиво грешал. Диабло оголил сърцевината на същността на Леорик, изгаряйки честта и добродетелите от душата му. Лазарус също бил попаднал под властта на Демона и прекарвал повечето си време с Леорик. Архиепископът се стремял по всички възможни начини да прикрие плановете на новия си Господар от Ордена на Светлината, надявайки се, че мощта на демона ще расте, необезпокоявана от служителите на Закарум.
Закарумските свещеници и гражданите на Кандурас, обаче, осъзнали обезпокоителните промени у своя господар. Неговото някога гордо и яко тяло се превърнало в съсипана и деформирана развалина. Крал Леорик започнал все по-често да губи разсъдъка си и нареждал незабавни екзекуции на всеки, дръзнал да оспори методите или властта му. Изпращал рицарите си към други села, където да принуждават с насилие хората към подчинение. Народът на Кандурас, който някога уважавал безмерно честта на своя господар, започнал да нарича Леорик Черния крал.
Доведен до ръба на лудостта от Господаря на Ужаса, Леорик постепенно се отчуждил от своите най-близки приятели и съветници. Лашданан, Капитан на рицарите на Ордена на Светлината и почетен Паладин на Закарум, започнал да забелязва признаците на покварата у своя крал. Въпреки това, при всеки опит да говори с него, архиепископът Лазарус го пресрещал и смъмрял за нахалството да поставя под въпрос действията на господаря. Напрежението между двамата постоянно растяло, докато накря Лазарус обвинил Лашданан в измяна. За свещениците и рицарите от двора на Леорик, идеята Лашданан да е предател била налудничава. Неговите мотиви били почтени и справедливи и скоро мнозина започнали да се съмняват в разсъдъка на своя обичан крал.
Лудостта на Леорик изглеждала все по-очевидна с всеки изминал ден. Усещайки, че съветниците от двора ставали все по-подозрителни, Лазарус отчаяно търсел начин да прикрие някак разрушителната истина. Архиепископът умело успял да убеди несретния си крал, че кралството на Уестмарч заговорничело срещу него, тайно планирайки да го детронира и да присъедини Кандурас към земите си. Леорик побеснял и призовал съветниците си. Манипулиран от Лазарус, обзетият от параноя крал обявил война на Уестмарч.
Той изобщо не обърнал внимание на предупрежденията и на неодобрението на съветниците си и на войниците на Кандурас било наредено да поеме на Север, за да участват във войната на страната на кауза, в която не вярвали. Лашданан бил назначен от Лазарус да води армиите към Уестмарч. Въпреки че капитанът остро възроптал срещу безсмислеността на предстоящия конфликт, той бил задължен от честта си да се подчини на волята на своя крал. Много от свещениците и рицарите също били принудени да заминат на север като емисари по дипломатически задачи. Отчаяният замисъл на Лазарус бил успял да изпрати много от най-опасните съветници на краля на сигурна смърт...


Мракът над Тристрам


Отсъствието на бдителните съветници и на проницателните свещеници предоставило на Диабло свободата да придобие абсолютен контрол над разнебитената душа на краля. В опитите си да заздрави хватката си върху полуделия господар на Кандурас той открил, че блуждаещият дух на Леорик все още се борел с него. Въпреки, че властта на Диабло над кралския ум била огромна, демонът знаел, че в отслабеното си състояние не би могъл да придобие пълен контрол над душата му, докато дори частичка от волята на Леорик оставала негова. Тогава Господарят на Ужаса потърсил друга, свежа и невинна жертва за зловещия си план.
Демонът изоставил душата на краля, но тя била вече покварена и доведена до лудост. Диабло започнал да претърсва Кандурас за идеалния човек, когото да използва за целите си и скоро намерил нужната душа наблизо. Принуден от тъмния си господар, Лазарус отвлякъл Албрехт – единственият син на Леорик – и завлякъл ужасения младеж в черните дебри на лабиринта. Изпълвайки беззащитния ум на момчето с кошмарен ужас, Диабло лесно придобил власт над младия Албрехт.
Болка и огън избухнали в душата на детето. Зловещ смях изпълнил главата му и замъглил мислите му. Парализиран от страх, Албрехт почувствал присъствието на Диабло в ума си, което го смазвало все повече и повече, изпращайки го в мрака на забравата. За пръв път демонът се огледал през очите на младия принц. Неутолим глад все още го измъчвал след разочароващата битка за властта над Леорик, но кошмарите на момчето му осигурили достатъчно страдание, за да го задоволи. Пресягайки се дълбоко в подсъзнанието на Албрехт, Диабло изтръгнал най-потайните страхове на принца от душата му и им вдъхнал живот.
Албрехт гледал с ужас как извратени и покварени форми се появявали като насън навсякъде около него. Нечисти, гърчещи се образи на ужас танцували наоколо му, крещейки сквернословия. Всички „чудовища", които някога си бил представял или които вярвал, че е видял, изведнъж придобили плът пред очите му. Огромни тела от жива лава изригнали от стените и се поклонили на мрачния си господар. Древните скелети на Хорадримите станали от архаичните си крипти и закрачили по облените в кръв коридори. И докато лудостта и кошмарите нанасяли окончателния си удар върху разрушената душа на Албрехт, кръвожадните призраци и демони от съзнанието му се разпръснали и запълзели трескаво из неговия съживяващ се Кошмар.
Старите катакомби на Хорадримите се превърнали в изкривен лабиринт на суров, чист Ужас. Подсилени от властта на Диабло над младия Албрехт, създанията, родени от въображението на момчето, придобили материална форма. Толкова силен бил страхът, растящ в душата на принца, че границите на измеренията се размили и разкъсали. Горящият Ад започнал да прониква в човешкия свят и да обхваща лабиринта. Същества и сцени от друго време и място, отдавна забравени от хората, били всмукани в постоянно разширяващото се царство на ужаса.
Фигурата на Албрехт, вече напълно под властта от Диабло, започнала да се изкривява и променя. Тялото на момчето се разширило и от очите му изригнал огън, докато огромни шипове разкъсвали кожата му. Закривени рога израснали от черепа на принца и Диабло най-накрая приел истинската си демонична форма. Дълбоко в мрака на лабиринта, силата на Господаря на Ужаса започнала да се връща. Изчаквайки правилния момент, Диабло щял да нахлуе отново в света на смъртните и да освободи своите пленени Братя Мефисто и Баал. Първичните Злини щели да се обединят отново и заедно щели да възвърнат мястото, което им принадлежало по право в Ада.


Смъртта на Черния Крал


Войната срещу фанатичните войски на Уестмарч приключила с ужасяващо клане. След като армията на Кандурас била напълно разбита от превъзхождащите ги по брой и заелите по-добри позиции противници, Лашданан набързо събрал оцелелите и наредил отстъпление към безопасните земи на Кандурас. Войниците се прибрали в родината си, само за да заварят Тристрам, изпаднал в хаос.
Крал Леорик, потънал дълбоко в мъките на лудостта си, изпаднал в гняв, когато научил за липсата на сина си. След като претърсил градчето с помощта на няколко стражи, които били останали с него в Манастира, Леорик решил, че жителите на Тристрам са отвлекли детето му и са го скрили някъде. Въпреки че гражданите отричали да знаят каквото и да е за местонахождението на принца, кралят настоявал, че те заговорничат срещу него и трябвало да платят за това предателство.
Тайнственото изчезване на архиепископа Лазарус не оставило никого в Тристрам, на чийто съвет Леорик да се опре. Завлядян от скръб и безумие, кралят наредил екзекуцията на много от жителите на града заради измяна.
Когато Лашданан и останалите оцелели се завърнали, за да се изправят срещу господаря си, Леорик изпратил срещу тях последните си верни стражи. Вярвайки, че капитанът бил по някакъв начин част от заговора, той наредил неговата и на водените от него войници смърт. Лашданан, осъзнавайки най-накрая, че нямало никаква надежда за спасението на краля, наредил на приятелите си да дадат отпор на кралските стражи. Последвалата битка ги отвела до самата вътрешност на помрачения Манастир, осквернявайки и най-свещените за Хорадримите места. Лашданан спечелил горчива победа, след като мъжете му били принудени да избият заблудените защитници на краля. После те притиснали буйстващия Леорик в собствените му покои и го помолили да обясни жестокостите, които бил извършил. Кралят само се изплюл презрително и ги обвинил в предателство на господаря си и на Светлината.
Лашданан бавно се приближил към своя крал и неохотно извадил меча си. Изпълнен с тъга и гняв, пренебрегвайки с болка законите на честта си, капитанът забил острието дълбоко в съсухреното, почерняло сърце на Леорик. Някога благородният крал надал нечовешкия си предсмъртен крясък и в последните си мигове, когато лудостта окончателно помела цялото му съзнание, той проклел онези, които го били предали. Обръщайки се към силите на Мрака, с които се бил борил през целия си живот, Леорик обрекъл Лашданан и останалите на вечно проклятие. В този последен миг насред сърцето на Манастира, честта и добродетелите на благородните рицари на Кандурас били загубени завинаги.


Сянката на Диабло


Черният крал бил мъртъв, убит от собствените си свещеници и рицари. Младият принц Албрехт бил все още изгубен, нямало ги вече и гордите защитници на Кандурас. Хората от Тристрам били поразени, оглеждайки се из безжизнения си град. Обзети от чувствo на облекчение и съшевременно разкаяние, те обаче скоро осъзнали, че бедите им едва сега започват. Странни призрачни светлини се появявали зад потъмнелите прозорци на Манастира. Неколцина забелязвали безформени създания да изпълзяват от сенките на зданието. Ужасяващи, провлечени писъци някъде изпод земята се носели от вятъра. Станало ясно, че някаква свръхестествена сила е завладявала някога святото място...
Пътниците, които идвали към Тристрам, били пресрещани от закачулени ездачи, които сега сякаш постоянно бродели из пустошта. Много селяни избягали от Тристрам, търсейки път към други градове и кралства, страхувайки се от неизвестното зло, което изглежда се криело в сенките навсякъде около тях. Онези неколцина, които избрали да останат, рядко излизали по тъмно и никога не пристъпвали през дверите на прокълнатия Манастир. Тайни слухове за бедни и невинни хорица, отвличани през нощта от извратени и кошмарни създания, изпълвали стаите на местната страноприемница. Без крал, без закон и без армия, която да ги защитава, много от жителите на Тристрам се страхували от нападенията на изчадията, които сега бродели под града им.
Тогава се завърнал архиепископът Лазарус, опърпан и разчорлен, и разказал, че и той бил нападнат от растящото в Манастира зло. Заслепени от отчаяната си нужда от подкрепа, гражданите лесно се поддали на манипулациите на Лазарус. Припомняйки им, че принц Албрехт все още го нямало, той убедил много от мъжете да го последват в дълбините на Манастира и да потърсят момчето. Тълпата събрала факли и скоро нощта затрептяла от малките светлинки на надеждата. Въоръжени с лопати, кирки и коси, те смело последвали коварния архиепископ право в горящото лоно на самия Ад...
Неколцината, които избегнали ужасът, който ги чакал там, се върнали в Тристрам и разказали за мъченията в лабиринта. Раните им били ужасяващи и дори уменията на лечителя не могли да спасят някои. И докато историите за демони и дяволи се разпрострaнявали, задушаващ и първичен ужас започнал да обхваща сърцата на обитателите на градчето. Ужас, какъвто никой от тях не познавал...
Дълбоко под основите на разрушения Манастир, Диабло ненаситно поглъщал страха на смъртните от горния свят. Потъвайки в своите сенки, той започнал да възвръща някогашната си сила.
И се усмихнал на себе си в уютния мрак, защото знаел, че времето на окончателната му победа щяло много скоро да настъпи...


Героите, появили в Тристрам след завръщането на Диабло:


Воините от земите на Кандурас са добре обучени в изкуството на битката и владеят всички оръжия. Варирайки от фанатични паладини до безскрупулни наемници, Воините могат да бъдат открити наявсякъде, където има конфликт сред сънародниците им. Много от тези изпълнени с приключенски дух мъже се присъединили към армията на крал Леорик в битката срещу Северното кралство Уестмарч. След като пламъците на войната угаснали, Воините се завърнали по домовете си, намирайки родината си, тънеща в разруха и безпорядък.
Мрачните слухове за тайнствената смърт на Леорик и за злото, което се крие под Манастира му, привлекли много Воини към Тристрам в търсене на слава и богатство. Въпреки че жителите на града ги предупредили за опасността, няколко от тези смелчаци се отправили към хаотичния лабиринт под старото здание – и за тях никога повече не се чуло нищо...
Водени от смелост, чест, лудост или алчност, нови и нови Воини пристигат в Тристрам всеки ден, готови да се преборят с неизвестното зло, което ги очаква в подземията.


Сестрите на Сляпото Око са слабо организирана гилдия, обвита в мистерия за хората от Запада. Тези много способни стрелци изповядват древни Източни философии, които развиват вътрешния усет, който те използват в битките и за да избягват опасностите по пътя си. Известни в Западните земи единствено като странстващи Авантюристи, Сестрите прикриват тайната си принадлежност, представяйки се за обикновени пътници. Много помпозни глупци са допускали грешката да подценят тези хладнокръвни жени в битка и са плащали жестока цена за суетата си.
Странните събития в Кандурас са привлекли вниманието на много от тези Крадци. Те са дошли от далечните Източни пустини, за да изпробват уменията си срещу тъмното зло, за което се говори, че обитава Тристрам. Вярва се, че приказни богатства очакват да бъдат открити сред руините на Манастира на Хорадримите.


Въпреки че посветените в мистичните изкуства се срещат рядко сред суеверните и религиозни земи на Запада, много магьосници са поели дългия път от Далечния Изток, за да се срещнат сами с ужасите, които лежат под разрушения Манстир на Кандурас. Тайнственото братство на Визджерей, един от най-древните и влиятелни магьоснически кланове от Изтока, е изпратило много от своите последователи да наблюдават лично мрачните събития в Кандурас.
Визджерей, известни със своите ярко оцветени туринаш – или духовни роби – показват жив интерес както към събирането на познания за демоните, така и към унищожението им. Старейшините на клана се надяват, че последователите им ще научат тайните на тъмното зло, което те усещат, растящо на Запад, и ще го унищожат. Въсможността за откриването на отдавна забравени томове с магически текстове из недрата на лабиринта също привлича интереса на много от странстващите Магьосници.

-Книга Трета-
Странникът


Измежду мнозината авантюристи, търсещи начин да спасят Тристрам или да намерят несметните съкровища, скрити в катакомбите под него, имало един, който се различавал от останалите. За разлика от другите, които най-често се движели на групи, той бил сам и винаги странял от останалите. И странно, но там, където голяма група се проваляла, той успявал да продължи напред.
Почти веднага след пристигането си в града, той попаднал на умиращ мъж, излазил от входа на църквата. Мъжът му казал, че архиепископ Лазарус завел огромна група хора в катакомбите, за да търсят изчезналия принц Албрехт, но вместо това ги предал в ръцете на демонично създание, наречено Касапина. Точно преди да умре, мъжът помолил авантюриста да слезе в подземията под църквата и да убие демона, за да намерят душите на мъртвите му другари покой. Той не се поколебал и слязъл в катакомбите сам. Там намерил Касапина и го убил безпощадно.
Връщайки се в Тристрам, той научил за крал Леорик и проклятието, което в лудостта си отправил към града, преди да бъде убит. Хората говорели, че сега кралят бил възкръснал от мъртвите и командвал армия от демони в подземията. Огден, собственикът на таверната, помолил загадъчния герой да спаси душата на краля, унищожавайки прокълнатото тяло, което обитава. Той отново се спуснал в подземията и стигнал още по-навътре в тях, докато накрая не открил не-мъртвия крал. В тъмните коридори на катакомбите Леорик бил създал огромна армия от зомбита и скелети, която се готвела да изсипе мощта си върху беззащитния град. И отново сам и без чужда помощ, авантюристът победил армията и нейния водач. Как го постигнал така и никой не разбрал, но накрая главата на Леорик лежала в краката му. Докато още бил в подземията, той се натъкнал на мистериозен жезъл с гравирани на него рунически символи. Занесъл го на разказвача Декард Кейн и той му разкрил, че това е жезълът на предателя Лазарус. След това му разказал историята на Диабло и го пратил обратно в подземията, за да убие архиепископа и да сложи край на ужаса в Тристрам.
Слизайки все по-надолу в подземията, героят започнал да навлиза в дверите на нахлулия в земното царство Ад. Мрачните катакомби били заменени от пещери, пълни с огън и ужас. След дълго лутане в подземията и борба с неизброими пълчища демони и не-мъртви, той стигнал до огромна зала с начертана в центъра й пентаграма, където го чакал архиепископът. Битката му с обладаващия магически сили Лазарус била дълга и тежка, но накрая авантюристът все пак победил. Безжизненото тяло на предателя се строполило в краката му и в същия момент кърваво-червен портал се отворил в центъра на пентаграмата. Вече знаейки какво трябва да се направи, той влязъл в портала и попаднал в леговището на самия Диабло. Господарят на Ужаса бил приел истинската си форма – огромен червен звяр с извити рога и дълга опашка. Единственото нещо, което подсказвало как е успял да се освободи от вечния си затвор, бил остатъкът от Душекамъка, забит в челото му.
Битката била невероятно тежка и авантюристът бил почти на края на силите си. Но в моментът, в който победата на Диабло била сигурна, той събрал сили за един последен удар и с цялата сила на отчаянието забил меча си право в черното сърце на демона. Така Господарят на Ужаса бил сразен.
Въпреки победата си, обаче, героят знаел, че Диабло отново може да се върне, ако камъкът попадне в грешни ръце. Защото силата на Душекамъкът била център на материалното му съществуване в земното царство и източник на сила. Той знаел и какво е това, което трябва да направи и въпреки мъката, която това му причинявало, изтръгнал камъка от челото на мъртвия демон и с все сила го забил в своето. Чудовищна болка се разнесла по цялото му тяло, виковете на прокълнатите изпълнили главата му, адският огън се разбушувал в душата му и той знаел, че до сетния си час, животът му ще бъде безкрайно проклятие. И над целия този кошмар, който изведнъж бил изпълнил цялото му същество, той чул глас. Гласът на камъка, гласът на самия Диабло, опитващ се да го победи, да го превземе, да звладее душата и тялото му. Глас, с който той трябвало да се бори до последния си ден на този свят, за да не се върне злото никога повече.
Авантюристът напуснал катакомбите, напуснал и Тристрам и се отправил на изток, към пустинята Аранок и земите отвъд, в търсене на начин да се спаси от болката, да намери сили за борба с демона. А защо не и избавление от проклятието си? Никой повече не чул нищо за него, никой не знаел какво точно се е случило в катакомбите. Но не го забравили и дълги години след това хората говорели за загадъчния герой. И го нарекли Странника.