БЪЛГАРИТЕ: Истинската история - Първа глава. Векове на героизъм, слава и съзидание

1. Древните българи, чието име носим ние, са били велик народ със славна история и респектиращо име. Само в Европа те са образували три държави-империи, съществували в продължение на векове:

 - Кубратова България, чиято предистория започва от 165 г. сл. Хр.

 - Велика Волжка България, съществувала от VІІ до ХІІІ век, а  впоследствие като Казанско ханство – до ХVІ век.

 - Дунавска България – нашата Родина, чиито основи полага кан Аспарух през 680 г.

Идвайки в Европа, древните българи донесли знание и култура. Те са дали началния импулс към държавност и са повлияли градивно за културен напредък на много народи от Централна и Източна Европа. Ние сме единствените техни наследници, които са опазили досега непроменено народностното име БЪЛГАРИ и името на държавата БЪЛГАРИЯ.

2. В Европа древните българи идват от Сърцето на Азия. Преселническите вълни следват една след друга в продължение на векове. В древни арменски писмени източници се сочи, че още във ІІ век пр. Хр.¹ на север от Кавказ е имало български поселения. Преселенията на българи към Европа продължават и през следващите векове. В резултат на това се стига до трайно овладяване на определена територия и формиране на държава в обширен район на днешна Южна Русия.

В „Именника на българските владетели“², исторически документ, писан от български летописци през VІІ-VІІІ век, се сочи, че до установяването на Аспарух на юг от Дунав през 680 г., българите са имали своя държавност на север от реката в продължение на 515 години. А това означава, че българската държава в Европа е основана в 165 г. сл. Хр. Същото се потвърждава и чрез разчитането³ на даденото пак в „Именника” “начало” на царуването на първия български владетел АВИТОХОЛ. А това е в годината на Змията (Дилом). В този случай, връщайки се назад във времето, според календара на древните българи, ще се установи, че една от възможните години за начало на българската държавност в Европа е тъкмо 165 г. сл. Хр. По това време в Европа като държава е съществувала само Римската империя. Териториите на днешните големи страни Германия, Франция, Великобритания и Испания са били или под властта на Рим, или са се населявали от племена и народи без държавност. Славяните започват да правят опити да се организират чак през ІХ-Х век. До тогава те са живели в землянки по горите и са се делели на задруги и племена. Киевска Русия възниква като държава през ІХ век, Полша – също през ІХ век. А нашите сегашни съседи – сърбите и румънците създават собствени държави още по-късно.

3. При компютърна възстановка на звездното небе към 10.04.165 г. се установява, че планетата Юпитер е непосредствено над звездата Регул (алфа) от съзвездието Лъв. Тогава тази звезда се намира на пътя (траекторията) на Слънцето. Към тази композиция се доближава и Луната. Според А.А. Хофрат⁴ това небесно събитие е изразено символично чрез различните компоненти на Мадарския конник – скален барелеф край град Шумен. А.А. Хофрат счита, че този барелеф представлява звезден хороскоп на основаването на българската държава през 165 г. сл. Хр. С какво се доказва това твърдение?

За източните звездни религии Юпитер е планета на съзидателното начало. Тя насърчава творчеството, благоприятства развитието, въздейства положително спрямо зараждащото се, спрямо начинанието. Зодиакалното съзвездие Лъв е свързано с владетелските функции и държавническите дела. А звездата Регул (“Малкият Цар”) от това съзвездие, е знак за ново начало. Върху барелефа тази звезда символично е изобразена с фигурата на лъва.

Конникът от барелефа символизира СЛЪНЦЕТО - МАР, което е източноирански вариант на името на бог МИТРА. Знае се също, че култът към Слънцето при древните българи е бил техен основен държавнически ритуал. Те са считали, че българската държава е зависима от космическите аспекти на слънчевото начало. Тогава Слънцето е било почитано като представител и пратеник на недостъпния и неосезаем с нищо ВЪРХОВЕН БОГ. А Кучето от барелефа символизира ЛУНАТА. Тя е “гарант” на хороскопа и олицетворява личността на владетеля. Луната потвърждава небесното събитие и го пренася в земен план. Визуалният съвпад на Слънцето със звездата Регул се възприема като божествена проява – знак от Небето. Следователно забитият в лъвското изображение Скиптър, който е владетелски символ, е знак за точно такъв съвпад. Тези благоприятни за основаване на държава космични условия са били уловени от някогашните духовни водачи на българите – КОЛОБРИТЕ. Затова и обявяването на българската държава е било направено именно тогава – в 165 г. От гореказаното следва, че барелефът МАДАРСКИ КОННИК не е изображение на някой от българските владетели или пък ловна сцена, а е звезден хороскоп на основаването на българската държава в Европа⁵. Изобразеното на него трябва да се разчита като: ОТ БОГА ДАДЕНА ВЛАСТ ЗА НОВО НАЧАЛО НА ДЪРЖАВНОСТ в 165 г. сл. Хр.

4. Името на първия български владетел от Именника – АВИТОХОЛ се превежда като  СИН НА СЪРНАТА. И в други исторически източници е отбелязано, че Сърна е родоначалник на българите, че Сърна ги е водила по време на преселенията. За Авитохол в Именника се казва, че е живял 300 години. Логично е да се мисли, че това не е име на човек, а чрез него е означена цяла епоха от българската държавност. В случая това е периода от 165 г. до 465 г., когато властва планетата Юпитер, т.е. време на съзидание, на изграждане на държавата и нейното укрепване⁶.

Както беше упоменато, българи в района на Северен Кавказ е имало още през ІІ век. пр. Хр. Впоследствие, в резултат на размирици, част от тези българи (ВАНДУР-БУЛГАР), водени от Вунд, намират убежище в Армения⁷. По името на Вунд те са наречени ВАНАНДЦИ. В областта Горен Басен, където се заселват българите и досега са запазени дадени от тях имена на селища като Тох, Докс, Алцек, Харк, Артиз, Булхар, Балк и др. Българите в Армения са участвали пълноценно и достойно в обществения живот. Те са се били и храбри срещу чужди нашественици. Затова са били на почит и уважение. Сведение за тези българи като отделна етносна група има чак до ХVІ век. Тогава, вече в състава на турската империя, тяхната “царица” Катерина дори е разполагала с 10 хил. души, въоръжени с пушки.⁸

За БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ в района Северен Кавказ през ІV век свидетелства и арменският автор Мовсес Хоренаци⁹. И авторът Йорданес¹⁰ (към 550 г.) пише за българска земя на север от Черно море. От други източници се научава и за български поселения през ІІІ-ІV век в Южна Панония (днешна Унгария) и в част от Дакия (днешна Румъния). Всичко това косвено потвърждава българската държавност в Европа с начало 165 г. Други арменски автори пишат, че към 427 г. българите-оногондури оглавяват мощен съюз от народи в Северен Кавказ¹¹. Знае се също, че по това време в Северното Причерноморие са живели и българските клонове кутигури, утигури и оногури.

При преслението на българите от Азия към Европа те “донасят” със себе си и имената на напуснатите от тях опустошени градове¹². Така в района на Северен Кавказ – на новите български земи – възникват големи и богати градове като Булкарк, Балк, Кумух, Сабур, Хумар, Анзи, Беленджер, Бакат, Дербент, Хунзах, Семендер, Тарки и др.

След Авитохол, съгласно „Именника”, идва владетелят Ирник. За него са посочени 150 години. Това е епохата ИРНИК¹³, обхващаща периода от 465 г. до 615 г. и е едно трудно време за българите, време, когато трябва да оцеляват. И действително, след края на хунската хегемония между българите има периоди на кървави междуособици. Това води до взаимно изтребление и изтощава военните им сили. Тези междуособици обикновено са подклаждани от Византия. Утигурите, населяващи района на река Кубан в Северен Кавказ, са съюзници на Византия, а кутигурите, населяващи района на реките Днепър и Дон в днешна Украйна, са врагове на Византия. В резултат на взаимното изтощение на силите на българите през 570 г. западните тюрки успяват да покорят българите-утигури, за което им помагат българите-кутигури!¹⁴ Горчивата чаша не подминава и кутигурите. Те пък изпадат в зависимост от аварите, настанили се по това време в района на днешна Унгария.

5. При идването на хуните¹⁵ в Европа към 372 г., българите са техни съюзници и влизат в състава на хунската империя, без да губят държавността си. Увлечени от този неспокоен народ, българите вземат активно участие във военните му походи на Запад. Никой народ не може да устои на напора на хуните. Те побеждават и покоряват повечето от тогавашните народи на Източна и Централна Европа. През 378 г. хуни и българи разгромяват ромейската войска на император Валент при Адрианопол (днешният град Одрин в Турция). На изключителен военен натиск в продължение на десетилетия е подложена и Западната Римска империя. В резултат на това силите й се изтощават и тя е покорена от т.нар. “варвари”.

При владетеля и пълководец Атила мощта на хуните е най-голяма, а империята им се простира от Западна Европа до Сибир. Знае се, че Атила е от владетелския род Дуло¹⁶, който е български династичен род. В продължение на един век хуните непрекъснато воюват, вследствие на което силите им намаляват. И след смъртта на Атила те са победени и са принудени да се оттеглят на изток. През 463 г. българите подчиняват източните хуни, наречени акацири. След време подчиняват и остатъците от хуните на Атила, водени от неговите синове. С това ролите се разменят. Хуните на свой ред са включени в държавата-империя на българите и по-късно са интегрирани в българския етнос. Един от синовете на Атила, Ирник (Бел Кермек), става български владетел. Счита се, че кан Кубрат произлиза от това разклонение на владетелския род Дуло. След краха на хуните на Запад, част от българите, воювали заедно с тях, остават в Панония. Впоследствие, през 60-те години на VІ век, панонските българи влизат в състава на Аварския каганат.

6. След хунския период българите съсредоточават усилията си в една последователна експанзия към Балканския полуостров на юг от река Дунав. За около 80 години (480-559 г.) те провеждат десетки военни походи към балканските земи на Византия¹⁷. Най-впечатляващи за тогавашните хронисти са нахлуванията през:

             - 449 г., когато българите разгромяват 15 000-на византийска войска при река Цурта (при днешния град Крива паланка в Македония). “От тогава – пише Комес Марцелин – залезе завинаги славата на армията на Илирик”;

 - 502 г. - Канът на Стара Велика България, наречен от унгарците Реан (а в ранните арменски летописи Еран), тръгва с войските си от изток (Северното Причерноморие) и след като превзема цяла Дакия (Днешна Румъния) и Панония, нахлува в Илирик и Тракия и достига до Константинопол. Това грандиозно нахлуване е продължило няколко години и е застрашило сериозно Византия. Император Анастасий е принуден да се откупва с пари, подаръци и земя за заселване. И не случайно в Манасиевата хроника¹⁸, един чисто български източник от ХІV век, писан по времето на царуването на Иван Александър и Иван Шишман, се посочва, че първото заселване на българи на юг от Дунав е станало към 507 г. За защита на столицата Константинопол от българите Византия предприема сериозни мерки. През 511-512 г. между Черно и Мраморно море е издигната защитна стена (вал), известна като Анастасиевата стена;

 - 515 г. – българите унищожават отново армията на византийската провинция Илирик;

 - 535 г. – българите нахлуват в днешна Добруджа;

 - 538 г. – българите нахлуват отново в Добруджа, разгромяват армията на византийската провинция Мизия и преминават в Тракия. Завръщайки се на север, те пленяват с ласо трима византийски пълководци;

 - 540 г. – българите воюват по целия Балкански полуостров от Адриатика до Константинопол, като превземат 32 крепости и отвеждат със себе си десетки хиляди пленници;

 - 552 г. – българите нахлуват в две посоки – с една армия към Солун, а с друга към Константинопол;

 - 558 г. – армия на българите-кутригури, водена от Заберган, достига до Константинопол, преодолявайки Анастасиевата стена.

В периода от 580 до 630 г. нахлуванията във Византия се извършват от съюзилите се авари, българи и славяни. Най-големи са били те през 584, 597, 609, 620 и 626 г. В резултат от тези нахлувания българи, славяни и авари са заселвали все нови и нови територии, отстъпени им от Византия. Именно този процес на заселване някогашните български царе от ХІV век са нарекли с един красив и точен израз – “поемане на българската земя”. Или много време преди да дойде Аспарух, отсам Дунава вече е имало български поселения, което е отбелязано и в български и във византийски източници.

7. Според големия приятел и почитател на България, унгарският професор Геза Фехер, през Средновековието българите са претрупани с военни победи, т.е. победите им са повече от необходимото, за да останат в историята¹⁹. Подобна е и оценката на немския политик от ХІХ век Фридрих Енгелс, който пише, че през Средновековието най-силни във военно отношение в Европа са били българите. Такова признание за нашите предци е изключително значимо, като се има предвид, че се дава от потомци на народи (маджари, готи, франки и др.), с които българите са воювали и са ги побеждавали. Не по-малко ласкави са и оценките, давани за българите и от съвременниците на тогавашните събития.

Готският историк Енодий²⁰ описва един сблъсък между готи и българи през 505 г.: “И готите, и българите са учудени, че се намират хора, подобни на тях и че виждат сред човешкия род противник, равен на себе си...” И по-нататък: “Те (българите – б.а.), които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят.” Пак във връзка с горния сблъсък в похвално слово към краля на готите Теодорих, същият Енодий казва за българите: “Това е народът, който преди теб имаше всичко, което е пожелавал... Те са народ, комуто преди битката с тебе (Теодорих) не се е случвало да срещне противник, който да му устои... По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само онази част от земята, която ти пазиш.” Във връзка с описваното по-горе сражение, навярно основна цел на българите не е била Италия, където се били настанили готите и затова предците ни са се оттеглили и са продължили експанзията си към Балканския полуостров. А на друго място в словото си Енодий говори за непресъхващата, несекващата младост и жизненост на българина. Преди едно от поредните сражения между готи и българи, виждайки да се задава страховитата българска конница, Енодий възкликва: “Ето, идва буйната българска младеж!” Какво го е карало да пише с такава симпатия и благоразположение към противника си на бойното поле?! Несъмнено това е достойнството и величието, които са притежавали българите. Затова и всички се отнасяли с уважение към тях. Може ли по-точно, правдиво и искрено да се опише военната мощ на българите през онази епоха? Може ли да се намерят по-красиви изрази на възхищение и преклонение пред делата на нашите предци?

В древността те са разполагали с изключително боеспособна конница^21. Начинът им на воюване при всяко стълкновение е бил оригинален. Те са използвали тактиката на “разсипания” конен строй, действали са с изненада, нападали са от всички страни, засипвали врага с хиляди стрели. Често увличали врага към преследване, като привидно се оттегляли от бойното поле, след което изненадващо се обръщали, за да унищожат преследвачите си със саби и мечове в близък бой. Находвичовстта, гъвкавостта, маневреността и бързината на действие по време на боя, а също и отличната бойна подготовка, първокласното оръжие и желязната дисциплина давали възможност на нашите предци да побеждават по-многоброен противник, каквито са били армиите на китайци, индийци, готи, лангобарди, византийци, славяни, франки, араби, кръстоносци и др.

Заради стремителните им нападения и високи бойни качества, Касиодор, остготски държавник от VІ век, нарича българите “страшни по целия свят”²². 

8. През онази епоха българската войска е действала с решителност и изненада, настъпвала е с шеметна бързина, можела е да води бойни действия с голям обсег – каквато е територията на целия Балкански полуостров. Показателен пример за горното е кампанията от 502 г., за която византийският хронист Теофан²³ пише, че българите нахлули в Илирик и Тракия и се оттеглили със завзетите трофеи още преди императорските вестоносци да съобщят в Константинопол за станалото. Българите с голям успех са водили бойни действия и нощем. Така, с внезапно нощно нападение в началото на VІ век те разгромяват лангобардите, които също са германски народ.

Блестящите военни победи на българите не са някаква случайност. Те не се дължат само на всеизвестната българска храброст и самоотверженост. Храбро са се сражавали и другите народи, но не са постигали това, което са имали българите. Наред с храбростта, българите са притежавали и превъзходна бойна подготовка и отлично въоръжение – по-добри от тези на противника. Те са имали и превъзходна организираност и координация на действията, а също и желязна дисциплина. Тактиката, стратегията и управлението на войските по време на боя също са били на голяма висота. Преди всеки военен поход е била извършвана щателна подготовка – разузнаване за противника, бойна подготовка на войската, снабдяване с всичко необходимо – оръжие, продоволствие, резервни коне и др. При наличието на всичко това и при една изключително висока мотивация на цялата войска – от кана до редовия войн, освен победа, друго не може да се постигне на бойното поле.

9. Ранновизантийският поет Йоан Геометър пише, че храбростта на българския народ “е по-голяма от храбростта на нубийския лъв”²⁴. Българските войни са се били храбро дори при надмощие на противника. Те предпочитали да загинат достойно, в неравен бой, пред това да се опозорят като се върнат победени. Подобно възхищение от българите изразява и византийският император Лъв VІ Мъдри, който в книгата си „Тактика” отбелязва, че храбростта е най-висшият идеал на българите²⁵. По-нататък същият автор пише, че от всички скитски народи само българите и маджарите имат силен военен ред. Тогава нашите предци са владеели и използвали разнообразни тактически прийоми и военни хитрости, целящи да заблудят противника, да го изтощят и да му нанесат внезапен съкрушителен удар. Така те жънели победи с цената на минимални загуби.

Византийският автор Псевдомаврикий (VІ век) пише: “Българите се стараят да надвият противника си не толкова със сила, колкото с измама, изненада и като му пречат да се снабдява с хранителни продукти”.²⁶

Българите умеели да запазят боеспособността си и в случай на оттегляне от бойното поле под напора на превъзхождащ ги по сила противник. Така е станало по време на похода им на Балканския полуостров през 539 г.²⁷ След като били “разбити” от византийците, българите започват да се оттеглят и когато преследващата ги византийска войска е с вече разстроен боен ред, внезапно се обръщат и нападат слисаните си преследвачи. Така те разгромяват “победоносната” ромейска войска и вземат в плен двама от пълководците й.

В древността най-голямо впечатление правела желязната дисциплина на българската войска. Разгромявайки противника, българите никога не са се отдавали на мародерства и грабежи на имуществото на победените, а са преследвали бягащите до пълното им унищожаване. Такова нещо не се е случвало нито при цивилизованите византийци, нито при перси, готи и франки, а да не говорим за славяните, при които е царял пълен хаос.

10. За да побеждават нашите предци им е помагала и тяхната необикновена издръжливост, закаленост и физическа сила. Те са можели да се справят находчиво с всеки проблем, възникнал по време на дългите военни походи. Както пише Енодий: “тях не ги поставяли в затруднение...нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна...”²⁸. Превъзмогвали са и студ, и жажда, и нужда от сън. Изпълнявайки повелята на своите командири, дори без да слизат от седлата, в движение са спели, прислонили глава на шията на коня.

Конят за нашите предци е бил всичко и затова се е ползвал с почит, уважение и специални грижи. Бойните коне, когато не са били използвани за военни походи, са пасели на свобода из природата. А който си е позволявал да използва боен кон не по предназначение, бил наказван със смърт. Тогава българите притежавали най-добрите ездитни коне – средни на ръст, много здрави и издръжливи на студ, жажда и липса на храна. С тях можели да се изминават безпроблемно стотици километри на ден. Тези коне били обучени да се бият заедно с ездачите си, като ритат и хапят противниковите войници. Затова те с право са били наричани бойни.

Българските воини били ненадминати майстори в ездата. Когато са били наблюдавани да галопират по равна местност, се е създавало впечатление, че конете не допират земята с краката си, а летят във въздуха. Затова през средновековието латините и ромеите казвали, че българите и хуните яздят ПЕГАСИ (ЛЕТЯЩИ КОНЕ)²⁹. А някога, когато българите са били в Азия, тези коне наричали китайците НЕБЕСНИ³⁰, заради превъзходните им качества. И за да се сдобият с такива коне, те дори са водили война, след като им е било отказано да ги купят.³¹ И конете, и ездачите-българи, са представлявали великолепна гледка. Те навсякъде са будели възхищение пред всеки, който ги е видял.

А не идва ли от нашите предци–древните българи и понятието ХУСАРИ? Това е вид кавалерия (конница), съществувала навсякъде в Европа чак до началото на ХХ век. В онези времена летящите конни разузнавателни отряди на българите са носели името ХОНСАР³². Но това име звучи доста познато. ХОН не означава ли ХУН?

11. Елитът на тогавашната българска войска са били специалните формирования наречени БАГАТУРИ³³. Багатурите са най-прославената част от “буйната българска младеж”, както със симпатия нарича българската конница летописецът Енодий. В Персия през V-VІ век тежко въоръжените конници също са били наричани “багатури”. Багатурите са се ползвали с особени привилегии в държавата, и са го заслужавали. Те били много силни физически, закалени и отлично подготвени воини. Имали са и най-доброто оръжие. Те са се отличавали и със своята невероятна смелост и ловкост в боя. Багатурите владеели до съвършенство бойните изкуства, както с оръжие, така и без оръжие. Първи са атакували крепостните стени. Те са се врязвали във вражеските редици, с което отваряли пътя на основната войска. Арабският летописец Масуди (Х век) пише, че 1 конник на българите може да излезе на глава с 100 или 200 конника на противника³⁵. Не се ли отнася това за войните-багатури? Такъв български конник-багатур, връщащ се като победител, сграбчил с шепата на едната си ръка главата на пленен противник, е изобразен върху златен съд от съкровището в Сент Миклош. А епитетът БОГАТИР, познат ни от руските приказки, не е ли малко преиначено и неправомерно присвоено име на страховития български воин-герой наречен БАГАТУР?!

12. Великият кан Кубрат от рода Дуло става владетел на българите през 632 г. Той успява да отхвърли зависимостта от аварите и да обедини българите от района на Северното Причерноморие в единна държава-империя. Византийските историци от Х век Теофан и патриарх Никифор наричат държавата на Кубрат ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ. В Кубратова България, освен българи, е имало и други народи с източно-ирански произход, а също - хуни и тюрки. Тогавашната Велика България административно се е деляла на четири региона и съответно българите в тях са носили четири наименования:³⁶

             - “купи-булгар” са българите край река Куп (днешната река Кубан в Северен Кавказ);

 - “кучи-булгар” са българите в района на река Кочо (днешната река Днепър в Украйна);

 - “оногхонтор-булгар” – означава буквално “главен, средищен народ”. Това са българите от столичната област, която е била в района на централната част на Северен Кавказ; Там в планината, недалеч от сегашния град Черкаск, е била столицата на Велика България – огромният град-крепост ХУМАРА^37. Той е бил с площ 48 квадратни километра, а крепостните стени са имали дебелина 5-6 метра.

- “чдар-болкар” – означава “странични, периферни българи”. Те са населявали степите на запад от Каспийско море.

Тези административни райони са били населявани от различни български народностни групи като кимерийците кутттигури и уутигури, котраги, оногондури, оногури и др.

Братът на кан Кубрат – ШАМБАТ³⁸, разбива аварите на запад, отнема им територии и там, където е сегашната украинска столица Киев, построява крепост, която нарича БАЩУ. В последствие ШАМБАТ се обявява за самостоятелен (независим) владетел и затова е бил наречен КИЙ, т.е. отрязан, отделен от брат си Кубрат. Шамбат воювал много години на запад срещу авари и франки и се сдобил с голяма слава. Под неговите знамена, освен българи, са се били и саки-уруси, литовци и улчийци (славяни). Всички много го обичали. По-късно, в знак на почит и уважение към своя предводител Шамбат, нарекли крепостта БАЩУ на неговото име-прозвище КИЙ. От там идва името на сегашната столица на Украйна КИЕВ. При кан Кубрат България е единна и силна и има голям авторитет сред съседите си, включително и Византия.

13. След смъртта на Кубрат, която е към 672 г., между наследниците му пламва борба за власт. Конфликтът прераства в гражданска война.³⁹ Срещу законния владетел Бат Баян се надигнал Аспарух, подкрепян от чичо си Шамбат. В кървавата братоубийствена война, продължила години, отначало Аспарух имал успех. Но Бат Баян извиква на помощ хазарите, което накланя везните в негова полза. След смъртта на Шамбат през 679 г. Аспарух е разбит и принуден с народа си – оногондурите – да се оттегли на запад към реките Днестър и Дунав. Бат Баян заплаща скъпо за помощта на хазарите. Принуден е да им отстъпи източните територии на България, а впоследствие губи независимостта си и става техен васал. Държавата на Бат Баян е наречена Черна България по името на населяващите я “черни българи”. Тя е на пътя на народите и е подлагана неведнъж на унищожителни нападения на различни номади идващи от изток. По думите на византийския император Константин VІІ⁴⁰, през 30-те и 40-те години на Х век, при агонията на Хазарския каганат, в Приазовието отново възниква независима българска държава. Но това е за кратко. Черна България е опустошена този път от печенегите и повече не се възражда. Тогава загива и столицата й Фанагория. Част от българите на Черна България се преселват към Волжка България, а друга част идват в Дунавска България. Трета част остават на мястото си и се вливат в новия етнос, доминиран от славяните. Така, въз основа на държавническата традиция наследена от българите, укрепва славянската държава Киевска Русия.

14. От Хрониката⁴¹ на автора Михаил Сирийски (1126-1199 г.) се научава, че в края на VІ век трима братя с 30 хиляди скити достигат до река Танас (Дон), тръгвайки от Вътрешната Скития (района на Памир-Хиндукуш). Единият от тях Булгариус с 10 хиляди души продължава на запад и се заселва в пределите на Византия на юг от Дунав, като става федерат на императора. Тези скити са наречени от ромеите българи. Вторият брат Хазариг (а навярно и третият) със своите скити, се установява в района североизточно от Кавказ. Там се заражда нова държава, носеща неговото име – ХАЗАРИЯ. Хазарите покоряват живеещите там българи и пугури, които били християни.

От гореказаното е очевидно, че хазарите като етнос не са били нещо различно от българите. Различни са имената на водачите на двете племенни групи – братята Булгариус и Хазариг. И в други исторически източници се твърди, че хазарите са били източно ирански народ, близък по език, религия, начин на живот и държавност с тези на българите. Те не са тюрки както се мъчат да ни убеждават някои автори. И сега в Афганистан живеят техните събратя – народът хазар.

След смъртта на Кубрат хазарите се намесват в борбата за власт между неговите наследници и печелят най-много от тези кървави междуособици. Хазарската държава се разраства и става импераия – доминираща сила в Северното Причерноморие. Това е империя, в която основната част от населението са българи.

Хазарската държава (каганат) съществува в района на Северен Кавказ от VІІ до Х век. През VІІ-ХІІІ в., с цената на много жертви и разорение на страната им, хазарите спират нашествието на арабите на север от Кавказ. През ІХ век в Хазария за държавна религия е приет Юдаизмът⁴². Това води до вътрешни размирици и кръвопролития, които са следствие на недоволството от този акт.

През 965 г. столицата на Хазария – Итил и други градове са превзети и опустошени от войските на киевския княз Светослав⁴³. Така пракратява съществуването си хазарската държава. Тази част от населението на Хазария, която е приела юдаизма за своя религия, постепенно придобива етническо самосъзнание на “евреи”. Затова сега можем да се запитаме и колко българи, по този начин са се превърнали в евреи.

Впоследствие хазарите-евреи, по подобие на своите съименници – евреите от Палестина се пръскат навсякъде из Европа. Затова, че те не са евреи по кръв, се доказва от антропологичните черти на лицето на техните сегашни наследници, които не са като тези на истинските евреи.

Според Артур Кестрел⁴⁴, английски писател от унгарски произход, милионите евреи Ашкенази от Централна и Източна Европа са потомци на хазарите и не са етнически (по кръв) свързани с евреите. Същите “евреи” преобладават и в Израел. А не са ли такива и евреите в Блъгария – българи с юдейско самосъзнание? Такава е истината за произхода на по-голяма част от сегашния “богоизбран народ”.

15. Вторият син на Кубрат, кан КОТРАГ, със своите българи, наричани още сребърни българи, отива към средна Волга, покорява местните угро-фински племена и образува държавата Волжка България. С кан Котраг на североизток отива част от “същинските българи” (БУРДЖАНИ), котрагите-хуни, потомци на саките (източноирански народи, близки с българите по език и религия) и голяма част от т. нар. “чдар болкар”.

Волжка България е наричана също Велика от нейните съседи. По думите на средновековния арабски автор Ал Масуди⁴⁵, БУРДЖАН (БЪЛГАРИТЕ) са могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи. Тогава Волжка България била с голяма територия. Имало е периоди от съществуването й, когато се е разпростирала на запад до района на днешната руска столица Москва, на изток – до планината Урал, на север до Северния ледовит океан и на юг до Каспийско море. Велика Волжка България е била една добре уредена, могъща и процъфтяваща във всяко отношение държава. За богатството и красотата на нейните градове се е знаело в далечни страни. Поети са ги възпявали в стиховете си и са копнеели да ги видят с очи.

През ІХ век във Волжка България започва да прониква и да печели позиции ислямът. Този процес на утвърждаване на новата религия трае един век и завършва в 922 г. Тогава ислямът става официална религия в държавата. Една част от българите не приема това решение на владетеля и емигрира на запад към руските градове. За мащаба на това недоволство и последвалата емиграция говори и фактът, че през 970 г. една българска орда от Волжка България, начело с Билу, Боксу и Хесен⁴⁶, идва и се заселва чак тук, в Дунавска България. Израз на съпротивата спрямо ислямизацията е и приемането на християнството от предците на сегашните чуваши. С приемането на исляма във Волжка България проникват и се налагат арабската писменост и арабо-мюсюлманската култура. Волжка България съществува от VІІ до ХІІІ век, когато е покорена от татаро-монголите.

16. В началото на ХІІІ век от дълбините на Централна Азия тръгват нови завоеватели на тогавашния свят – великите монголи, водени от Чингиз хан. За Чингиз хан⁴⁷ и неговите потомци се знае, че не са имали монголоидни черти, а са били с руси или рижи коси и сини очи. А ако са били такива, тази монголска династия не прозихожда ли също от рода Дуло? Най-ранните сведения за този династически род я локазилизират именно там, в сегашна Монголия, където 2 хил. год. преди Христа са живели и българските огурски племена, наричани от китайййците динлини. Те също са били с руси коси и сини очи. Не е ли това ирония на съдбата – Волжка България да погине от ръката на владетел с български корен?! Монголското нашествие се стоварва като смерч върху тогавашния свят. Следват победи на юг към Китай и Индия и на запад към Средна Азия, Близкия Изток и Европа. За кратък период от време монголите завладяват почти цяла Азия и Европа. Само България на Волга не е покорена и е като трън в очите на могъщия завоевател. Татаро-монголите предприемат 3 похода за покоряване на Волжка България в годините 1223, 1229 и 1232, които са неуспешни. Унизителното поражение накърнява силно престижа на великите завоеватели. Накрая, през 1235 г., е обявен общомонголски поход⁴⁸. Към Волжка България потегля 300-хилядна армия. Тази войска е в състав 140 000 монголци и 160 000 васални войници. Срещу тях България противостои едва с 50 000-на армия и резултатът е предрешен. Битката се печели от монголите. След това последователно са превзети, ограбени, опожарени и изравнени със земята повече от 40 градове-крепости, а населението им е зверски избито. Такава е била съдбата на градовете, които не са свели глава пред завоевателя. В руини са превърнати цветущи градове като Болгар, Биляр, Сувар, Буртас, Жуккотин и др. В пламъците изгарят величествени дворци, храмове, библиотеки. Загиват мъдреци, духовници, учени, писатели – погива една цивилизация, градена в продължение на векове. Съпротивата срещу нашествениците продължава още няколко десетилетия, но резултатът е разорение и на селските райони на страната. При погрома на Волжка България голяма част от българската аристокрация търси спасение от жестокия завоевател в руските градове.

Въпреки претърпения погром, Волжка България макар и отслабена, макар и васална, е жива и бързо се изправя на крака. Възстановеният град Булгар е наричан “северната Мека”. Но изглежда, че завоевателите не са вярвали много на българите, поради което през 1396 г. и 1406 г. по заповед на Тимур (Тамерлан) град Булгар е разрушен отново⁴⁹ и повече не се възстановява. Ново средище на българската държавност на Волга става град Казан. По името на столицата Казан и българската държава се нарича Казанско ханство. Но държавата вече не е същата. Няма го предишният блясък и могъществото на Волжка България. Въпреки всичко, страната е добре уредена и богата, което е следствие на държавническата традиция на българите, на вродената им организираност и на техния плодотворен труд. Но идва нова смъртна опасност. Руските княжества се обединяват и поглеждат с нескрит апетит на изток към Казанското ханство. Борбата за надмощие в региона между Русия и Казанското ханство е продължителна и с променлив успех за страните. Тогава сред българите е налице разединение, изразяващо се в наличието на силна проруска партия. Русия има множество привърженици дори в самата столица Казан. Това накланя везните в нейна полза.

Във връзка с историческото наследство на Велика Волжка България⁵⁰ може със задоволсво да се каже, че през 2000 год. в официално писмо на Руската академия на науките се казва, че съвременните татари са потомци на българските племена заселили се в Поволжието след разпада на Стара Велика България. А защо трябваше в продължение на векове българите от Поволжието да бъдат преследвани и унижавани, разединявани и кръщавани с какви ли не щеш имена? Но само населението на сегашен Татарстан ли са потомци на българите? Авторът Николай Павлов⁵¹ твърди, че с българско потекло е и коренното население на автономните републики Башкирия и Чувашия, а също и населението на областите от Руската федерация: Кировска, Уляновска, Саратовска, Оренбургска, Астраханска, Пензенска, Челябиинска, Волгоградска, Горкиевска, Рязанска, Пермска, Омска, Тюменска, Томска, Новосибирска, Кемеровска и Тамбовска! Друг е въпросът доколко сега това население има съзнание, че е с български произход. Това се отнася и за малките народи в Северен Кавказ, които също са с български корен. При покоряването на Волжка България през ХІІІ в. татарите преселват много българи на Кримския полуостров. А впоследстквие, под името “татари”, Сталин ги преселва на изток, защото били “неблагонадежно население”. Повечето от тях след “сталиновата епоха” се завръщат по родните места. Следователно основното население на Кримския полуостров е също с български корен.⁵²

Част от българското етническо наследтво в Русия са и казаците⁵³. За българския им произход пишат руски автори като Гордеев, Медведев, Н. В. Гогол и др. Казаците се “появяват” във връзка с монголското нашествие и последвалото монголско господство над Източна Европа. Казаците са били смесени военни отряди, състоящи се основно от българи. В тях е имало хазари и кумани (половци). Отначало те са били на служба при татарите (монголците), а впоследствие – при руския цар. Затова останалите българи са ги смятали за предатели и родоотстъпници. Съществуват четири вида казаци – запорожки, донски, кавказки и сибирски. Във всички казашки общности векове наред е съществувало българското “наследство”. То е било в бита, облеклото, прическата (бръсната глава с оставен перчем – хохол), оръжията и бойните изкуства.

През 1552 г.цар Иван Грозни тръгва срещу Казан със 150 000-на войска. След героична съпротива Казан е превзет, а мъжкото население е избито. Плячкосани са несметни богатства в злато и имущество. Унищожено е всичко, което напомня за култура и цивилизованост – библиотеки, джамии, обществени сгради и пр. Град Казан и цялото ханство са присъединени към Русия, с което пътят за руска експанзия на изток става открит. Така погива окончателно Волжка България. От тогава до ден днешен на нейна територия държава с име България не е имало. Сега там, където някога е била Велика Волжка България, са републиките на Руската федерация Татарстан, Чувашия и Башкирия.

17. След краха на хуните в Западна Европа през 5 век една част от придружаващите ги българи остават в Панония. През VІ век Панония е завладяна от аварите и 9000 български семейства, водени от Алциок търсят подслон в Бавария. От начало те са приети, но по-късно през една нощ вероломно са нападнати и повечето от тях избити. Спасяват се само 700 семейства, които, водени от Алциок, намират убежище в Италия. Там те се заселват в района на Венеция.⁵⁴

През 668 г. най-малкият син на Кубрат – Алцек⁵⁵, със своите българи тръгва на запад и достига също до Италия. Те се заселват в Беневентската област и крайбрежието на Равена. Потомците на Алциок и Алцек живеят в Италия и до днес, като някои от тях знаят за българския си корен. Преселения на българи към Италия е имало и през следващите векове. Там са намерили убежище и много богомили. Особено голяма е била емиграцията към Италия по време на покоряването на България от турците в края на ХІV и началото на ХV век. Според проучванията на италианския професор Виченцо д’Амико⁵⁶, чийто труд е публикуван през 1942 г., “етнонимът булгар е много продуктивен”. Той пише, че сега в Италия живеят 3 млн. потомци на някогашните българи. Известно е, че много видни италиански фамилии от средновековието имат български произход. Една от тези фамилии е тази на БОРДЖИЙТЕ. Че това е така, се потвърждава и от самото име БОРДЖИЯ, което идва от БУРДЖАН, т.е. БЪЛГАРИН. От фамилията Борджия произхождат и двама римски папи⁵⁷ – Калист ІІІ (1458 г.) и Александър VІ Борджия (1492 г.). За потомците на древните българи в Болоня проф. Виченцо д’Амико пише: “Съществуват безброй културни манифестации на хората с българска кръв. Те са такива и толкова, че са достойни за възхищение от всички. В тях преобладава белегът на реализъм.”⁵⁸ Следите на древните българи и сега могат да се открият, както в Северна Италия, така и на юг. Това са различни географски наименования и етнографски образци, запазени в селските райони.

17. Кан Кубер⁵⁹, четвъртият син на Кубрат, със своите българи се озовава в Панония и там е приет като съюзник-федерат под върховенството на владетеля на аварите. Срещу задължението да служи на кагана, Кубер получава територия за заселване на народа си и правото да го управлява. Впоследствие Кубер замисля заговор за завземане на властта в каганата, но е разкрит и е принуден да бяга с народа си на юг. С него тръгват и десетки хиляди християни, отвлечени от територията на Византия по време на предишните нахлувания на аварите там.

Куберовите българи стават федерати (подвластни) на Византия, като се заселват на територията на днешната Вардарска Македония. По данни от византийски източници, кан Кубер довежда и заселва в Македония 60 000 семейства, което прави към 300-400 хил. българи. Като федерат на императора, Куберова България не е воювала с Дунавска България и не е предоставяла войски на Византия по време на многобройните й походи през VІІ-VІІІ в. срещу българите на север. В началото на ІХ век, след превземането на крепостта Сердика (дн. град София) от кан Крум, земите, населени с наследниците на куберовите българи, са присъединени към Дунавска България.

19. Кан Аспарух, третият син на Кубрат, води своите българи – оногондурите – към устието на река Дунав. Това са ЗЛАТНИТЕ БЪЛГАРИ. През 680 г. те минават реката и изграждат укрепен лагер – ОНГЪЛ. Византийският император Константин ІV Погонат с 40-50 хилядна войска по суша и море тръгва срещу неканените гости, нарушили пределите на империята му. Българите с основните си сили са в укрепения лагер, а с друга част - лека конница, “играят по нервите на противника”. Те непрекъснато го нападат и без да влязат в сериозно сражение, се оттеглят. Вероятно императорът е предусетил някаква клопка и губи увереността си в успеха на военния поход. Под предлог, че е болен и отива да се лекува, той напуска армията си. Тази вест внася смут в ромейската войска и подкопава още повече бойния й дух. Аспарух веднага преценява този стратегически момент, извежда конницата си от укрепения лагер и с характерната за българите стремителност, нанася светкавичен удар по ромеите. Византийската войска била обзета от страх и панически бяга от бойното поле. Последвал пълният й разгром, прераснал в преследване и доунищожаване на оцелелите. Само малцина успели да се доберат до корабите и да се спасят. Веднага след тази грандиозна победа, основната част от народа на Аспарух се прехвърля на юг от Дунав. Българите превземат византийските крепости по Дунав и овладяват цялата територия между Дунав и Стара планина. Покоряват и намиращите се по тези земи седем славянски племена. Византия е принудена да сключи мир и да признае българската държава. Така се РАЖДА ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ – страната, в която живеем - НАШАТА РОДИНА! ГОДИНАТА Е 681!

За поражението на Константин ІV Погонат от Аспарух византийският летописец Теофан⁶⁰ с горчивина пише: “Императорът сключи мир с тях, като се съгласи да плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно беше за близки и далечни да слушат, че този, който направи свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – е победен от този мръсен новопоявил се народ.”

На отвоюваната територия българите започват изграждането на поредната България със забележителна държавническа находчивост, предвидливост и мъдрост. Близо до днешния град Шумен се прави укрепения лагер Плиска, който става столица на българската държава. В граничните зони на запад, юг и север се строят защитни земни валове с дължина стотици километри. Столичната област е прочистена от други етноси и е населена само с българи. И за да е здрав темелът на новата държава на българите, както гласи легендата, пред олтара на бог Тангра е принесена много скъпа жертва – това е Ахинора, съпругата на кан Аспарух. В името на отечеството, някъде в равна Добруджа, пред лицето на народа, Ахинора е обхваната жива от пламъците на жертвения огън⁶¹. Нека българите помнят вечно тази жертва! ... И НОВА БЪЛГАРИЯ се устремява към БЪДНОТО с решителност и мощ!

И днес, след падения и възходи, България, основите на която положи великият КАНАС ЮВИГИ АСПАРУХ (ИСПОР), стои непоклатима на земите отвоювани от нашите предци! И днес ние виждаме в лицето на кан Аспарух един исполин – прозорлив държавник, смел политик, талантлив организатор, гениален пълководец и храбър воин. Кан Аспарух и неговите българи успяват да победят и да наложат волята си над Византия – велика империя, намираща се в апогея на могъществото си. Кан Аспарух завършва живота си по най-достойния начин през 701 г. Той загива с меч в ръка, бранейки България от хазарите. Тленните му останки са открити при село Вознесенка в днешна Украйна.

20. След смъртта на Аспарух, на българския престол се възкачва неговия син, кан ТЕРВЕЛ. Времето отново е неспокойно и изпълнено с превратности. В Близкия Изток изгрява “звездата” на арабите, които окрилени от своята религия, започват експанзия на изток, запад и север. След няколко победни битки, през 717 г. те обсаждат Константинопол с 200 000-на армия и 5000 кораба. През това време военната сила на арабите е много голяма. Те са разполагали с многобройна, добре обучена и мотивирана от исляма войска. В резултат на това арабите триумфират навсякъде. С лекота разгромяват Персия, покоряват и ислямизират района на Близкия и Средния Изток. Същото става и със Северна Африка.

При падането на Константинопол е щяло да последва завладяване на Балканския полуостров и нахлуване към Европа. В този критичен за Византия момент във войната се намесва кан Тервел с българската войска. В продължение на една година българската конница нанася удари на арабите в Източна Тракия, като ги изтощава и обърква плановете им. В тази връзка хронистът Михаил Сирийски⁶² пише: “Българите нападнали арабите и ги посекли, тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите.” Решителният удар Кан-Ювиги Тервел нанася през лятото на 718 г. Арабите търпят страшен разгром като губят 30 000 убити. Това ги принуждава да свалят обсадата на Константинопол, да се оттеглят на юг и да забравят завинаги за пътя към Европа, минаващ през Балканите. Така Константинопол и Византия са спасени от българското оръжие.

Веднъж отхвърлила арабската опасност, империята бързо забравя за благодарността си към България и за добросъседските отношения. Всъщност Византия никога не се е примирявала със загубата на териториите на юг от Дунав, завзети от българите. Чака се само благоприятно време за търсене на реванш. Такива опити да се върне загубеното се правят многократно, като те са най-упорити по времето на император Константин V Копроним (756-775). Тогава за период от 20 години са организирани и предприети 9 военни похода срещу България като са привличани всички разполагаеми сили.⁶³ Във всяка от тези кампании са участвали до 80 000 войници и византийския флот. Но всичко било напразно. Боговете като че ли са пазели България. Императорът така и не доживява да види повален омразния си северен съсед, да го изтрие от лицето на земята и да възстанови естествените граници на империята по река Дунав. Всички опити да бъдат изхвърлени пришълците оттатък Дунав са безуспешни. Става тъкмо обратното. България възхожда и се разширява по територия на юг, запад и север.

21. Веднага след овладяването на Добруджа и Мизия в 680 г., Аспаруховите българи започват целенасочени и последователни действия за трайно закрепване на завоюваните земи. Освен строежа на укрепени селища и на укрепени валове, се пристъпва и към прочистване на територията от враждебно или пречещо по някакъв начин население. Тези действия са съобразени с интересите на държавата и народа, който я създава и брани – българите. Християните, поданици на василевса от Константинопол, навярно са били прогонени или избити⁶⁴. Славяните от седемте славянски племена, за които доскоро се твърдяло, че са съюзници на българите, са изселени от Мизия. За тях летописецът патриарх Никифор⁶⁵ пише, че българите “покорили и славянските племена, които живеели наблизо и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а другите да пазят земите, които граничат с ромеите.” Следователно славяните са принудително изселени на север от Дунав и на запад на територията на днешна Източна Сърбия. Или, отношението на българите към славяните през онази епоха не може да се определи като приятелско и дружелюбно. Това се потвърждава и от старинния руски летопис “Повесть временны лет”⁶⁶, в който българите се определят като “насилници над славяните по Дунав.” Досега не е намерен нито един исторически документ, в който да се съобщава за каквато и да е равнопоставеност между българи и славяни в първите векове след основаването на българската държава на Балканите, а тъкмо обратното – подчертава се господството на българите⁶⁷.

Стратегията на българите за системно изселване на завареното население, включително и на славяните, продължава и при приемниците на Аспарух. Така например, при кан Телец (около 763 г.) – 208 000 славяни са принудени да бягат от България и да се обърнат към византийския император Константин V с молба за убежище. Същите са приети от Византия и прехвърлени с кораби в Мала Азия. При кан Телериг (768-777) са изселени 10 000 славяни от Македония. През 813 г. кан Крум превзема Одрин и цяла Източна Тракия и изселва 60 000 души на север от Дунав. Освен на север и запад, славяните са били изтласквани и на юг чак в земите на Пелопонес, Средна Гърция и Южна Албания. По този начин България е почти опразнена от славяни. За отношението към тях е красноречив надписът от времето на Омуртаг (814-831). В него се казва, че канът “съгради малък стан на Тича и премести там войските си срещу гърци и славяни.”⁶⁸ Но това е писано само няколко десетилетия преди покръстването и приемането на славянския език за официален в България.

Несъмнено славяни в България е имало, но преобладаващият, водещият елемент от състава на населението са били българите. За многобройността на българите се говори и в старинен летопис, открит в Русия, отнасящ се за преселилите се отсам Дунав българи. В него се казва: “Многочислени, дори безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя, дори до Драч...”⁶⁹ Очевидно е, че българите са били главния фактор в държавата България, независимо от приобщаването към тях на славяни, траки и представители на други етноси.

 21. Във взаимоотношенията между българи и славяни българите винаги са били водещият етнос⁷⁰. Славяните са второстепенен, подчинен елемент и като численост и като култура. Ако към това се добавят и държавнотворческите възможности, и военната сила на българите, то е очевидно, че липсва каквато и да е равнопоставеност между двата еноса. За културното ниво на българи и славяни говори и фактът, че от тази епоха по нашите земи са намерени стотици надписи, оставени от българите. Те са, както на български език с рунни знаци (древнобългарски букви), така и на български език с гръцки букви. Има и надписи на гръцки език с гръцки букви, но със съдържание, касаещо българите. За същия период не е намерен нито един надпис на славянски език. И това е чак до 893 г., когато славянският език се въвежда като църковен и официален писмен в държавата. Очевидно е, че българите са интегрирали към своята държава, култура и традиции присъединилите се към тях славяни, а не е станало обратното.

Взаимно опознаване, връзки и враждебни или приятелски отношения, в зависимост от интересите, между българи и славяни, е имало още по време на пребиваването на двата етноса на север от Черно море. Както беше вече казано, през VІ и VІІ век българи и славяни са предприемали многократно съвместни военни набези на юг от Дунав. Че е имало такива съюзни отношения, говори и името на един клон от славяните, наречен АНТИ. Това понятие не идва ли от памирската дума АНДА,  която означава “съюзник”, “събрат”?⁷¹ Славяните, преселили се по териториите, овладени и задържани от българите, а също и на юг към Гърция, са именно АНТИТЕ. Този славянски клон по език, нрави и обичаи стои най-близко до полските славяни, предци на днешните поляци.⁷²

22. Въпреки някои колебания в държавността, в средата на VІІІ век, когато на престола в Плиска от 754 до 768 г. се сменят 6 владетели, България е стабилна. Тя е уверена в силите си и през следващите десетилетия. В началото на ІХ век, през 802 г., властта в Плиска се поема от кан Крум, един енергичен и умен държавник, смел и талантлив пълководец. През 805 г. кан Крум разгромява източната половина на Аварския каганат и се противопоставя на победоносните войски на франките. Тогава владетел на франките е Карл Велики и франкската империя е в апогея на могъществото си. За този военен сблъсък между българи и франки се с поменава във френския героичен епос – “Песен за Ролан.” Там се казва:

“Загина славния Ролан,

що толкоз царства с меч завоюва!

Днес срещу нас ще се надигнат сакси

и българи страшни...”⁷³

В резултат на кампанията в Панония, към България са присъединени земите на днешна Унгария на изток от Дунав и Трансилвания (днешна Северна Румъния).

През 809 г. Крум завладява силната ключова крепост Сердика (сега град София) и продължава военната експанзия на юг. Всичко това е голямо предизвикателство към Византия и отговорът не се забавя. През 811 г. император Никифор І Геник с 60 000-на армия се отправя към българската столица Плиска. Кан Крум предлага мир, който е отхвърлен от византийците. Крум решава да изостави Плиска. Дали това е преднамерено (военна хитрост) или по принуда – невъзможност да защити столицата – не е известно. Плиска е отстъпена без бой и византийската армия се отдава на убийства, мародерства, грабежи и пиянски оргии. Крум отново предлага мир, който отново е отхвърлен. И може би това второ предложение за мир отваря очите на Никифор, за да усети, че някакво странно спокойствие цари около неговата армия. Българите не се виждат никъде. И разбрал, че е попаднал в клопка, императорът с “победоносната” си войска, натоварена със заграбеното имущество от Плиска, започва бързо оттегляне към старопланинските проходи. Във Върбишкия проход византийската армия е обкръжена и напълно разгромена от българската войска. Загива и император Никифор.

След тази грандиозна победа, кан Крум започва мащабна експанзия на юг. Идват нови победи над Византия. В битката при Версеникия през 813 г., кан Крум удържа победа над 10 пъти по-многобройна византийска войска. Преди това стълкновение 15 дни войските стоят една срещу друга, чакайки другият да нападне. Накрая византийците не издържат и нападат, но попадат в устроената им клопка и отново са тотално разгромени. През 813 г. кан Крум превзема и силната византийска крепост Одрин и цяла Източна Тракия. Към България са присъединени Горнотракийската равнина и земите на днешна Югозападна България. Престижът на България в Европа се вдига неимоверно. През 814 г., в хода на мащабни приготовления за овладяване на Константинопол, кан Крум внезапно умира, вероятно не без помощта на византийското коварство.

КАНАС ЮВИГИ КРУМ СТРАШНИ е велик български владетел! Той е един величествен и непоклатим стълб в българската история! Кан Крум бил енергичен, умен и твърд държавник и пълководец, всеотдаен и последователен в усилията си за запазване и укрепване на българската държавност. Законодателната дейност на Крум и уредбата на държавата му намира широк отзвук в тогавашния свят. Кан Крум е от рода Дуло!

При наследниците на кан Крум българската експанзия на юг и запад продължава. При кан Омуртаг (814-831) българите на два пъти разгромяват немската войска в Панония и Австрия (827, 829 г.). В резултат на това от франкската империя са отнети и присъединени към България Браничевска, Белградска и Сремска области и голяма част от Панония. През 835-836 г. кан Маламир присъединява към България Пловдивска област. През 837-838 г. кан Пресиян присъединява Беломорието, Македония и Родопите. При кан Пресиян България е империя, разпростряла територията си от река Днепър до Среден Дунав, Одрин, Бяло море и планините на Албания. Пред завършване е най-романтичният и славен период от българското средновековие. Предстои приемане на християнството. И тръпне българската душа пред задаващото се “море” от превратности и страдания. И в тях българите трябва да оцелеят, да ги надживея, да победят и да продължат напред.

24. С идването си на юг от Дунав българите на Аспарух успяват да затвърдят усилията на своите предшественици за завоюване на територия и форимране на трайна българска държава на Балканите. Това става възможно защото през ранното средновековие българите - нашите предци са били многоброен, добре организиран, могъщ, жизнен и сплотен народ. Те са били свободолюбив народ. Притежавали са и високи морални добродетели. Те са носители и на държавност, издържала превратностите на историята и напора на могъщи врагове. Затова през онези времена българите са били народ горд, народ със самочувствие, народ уверен в своите сили и възможности. Всичко това обяснява защо нашите предци са обичали своята държава и са били готови да я бранят до смърт от враговете. Българите са се отличавали и с дълбока привързаност към своята религия и традиции. Затова и не са били податливи на чуждо влияние. Те са се отличавали и със своята съзидателност, с необикновено високото си чувство за справедливост и ред, с моралните си добродетели, с липсата на дивашки и рушителни инстинкти. Те печелили победите си достойно в открит бой. Спазвали са строго дадената дума и сключения договор. Затова са били уважавани дори и от враговете си. Българската войска е била като стоманен юмрук. Тя е смазвала всеки противник изпречил се на пътя й. Бляскавите си победи през Средновековието българите са дължали на своята храброст, мъжество, желязна дисциплина и висока степен на организираност. Това дава възможност на нашите предци да се укрепят на Балканите и да създадат силна държава в непосредствена близост до византийската столица на Константинопол.

През тази епоха България е правела впечатление и с реда и справедливостта, които са съществували в държавата. По онова време в България не е имало робство или феодална зависимост. Хората са били свободни в пълния смисъл на това понятие. Съществувала е и непозната за съседните държави икономическа свобода и справедливост. Данъците са били извънредно ниски. Всеки е имал възможност свободно да се труди и да притежава плодовете на своя труд. Повсеместният труд и липсата на паразитизъм са били основен фактор за благоденствието на народа. Затова България е била привлекателна и много градове и области доброволно са се присъединявали към нея. Заразителният пример на този тип държавност най-много е плашел Византия. Затова и многовековната империя се е стремяла чрез всички възможни средства да унищожи България. За постигането на тази цел е била използвана на първо място грубата военна сила. Пуснати са били в “действие” и златото, подстрекателството, заговорите и всевъзможни най-изтънчени интриги. След покръстването на българите за ерозия и унищожаване на българската държава е използвана дори и християнската църква.

Много пагубно за България е било и културното влияние на “цивилизована” християнска Византия, която са се ширили социалната несправедливост, алчността и сребролюбието, интригантството и вероломството, извратеността и покварата. Отровата на разложението, идваща от юг, е нямало как да бъде спряна и тя бавно, но сигурно започва да подкопава морала и държавността на българите. Този процес се ускорява след насилственото покръстване. При покръстването е поругана и отхвърлена старата звездна религия, а тя е била носител и на безценното космогонно и светогледно Знание. Тази религия - ТАНГРИЗЪМ - е била пътеводна звезда и упование на българите в продължение на хилядолетия. С нея те са се раждали и са умирали, били са се и са побеждавали, в нея са намирали опора при погроми и унижения, чрез нея са оцелявали и са вървели все напред и напред, преодолявайки невероятни опасности и изпитания. Така е било до ІХ век, когато вярата на българите в държавата е разколебана. Преустройвайки се по византийски образец, България започва бързо да се “свлича” надолу.

И така началото на IХ, в следствие на непрекъснат масиран натиск от страна на Византия, българите губят държавността си. В последствие народът ни преодолява кризата и успява да се изправи и да възстанови своята държава БЪЛГАРИЯ! Но България вече няма да е същата! България вече ще бъде “разядена” от проказата на феодолизма. Тя ще бъде “разкъсвана” от все по-непрекъснати вражди и боричкания за власт на “царе” и феодали, съпроводени от неимоверни предателства, проливане на братска кръв и упадък на морала. Българите вече малко ще вярват на държавата си.