БЪЛГАРИТЕ: Истинската история - Четвърта глава. Покръстване на българите и последващото хилядолетие

Борис I, покръстителят на българите, се възкачва на владетелския престол през 852 год. като KАН и слиза от него по своя воля през 889 год. с невзрачната славянска титла “княз”. В тази връзка е важно да се знае, че през онази епоха на огромната територия от Казахстан до Средна Европа имперската титла КАН или ХАКАН са имали право да носят само владетелите на българите, аварите и хазарите¹. През първите десет години от царуването си Борис І води няколко неуспешни войни с тогавашните могъщи съседи на България - Византия и немското кралство. Тези страни са били християнски държави и са гледали на страната ни с неприязън. Впоследствие навярно изолираността на България от християнските страни и свързаните с това проблеми са накарали Борис I да вземе съдбоносното решение за отстъпление от отческата ЧЕСТ и СЛАВА за отхвърляне на хилядолетната религия и традиции на българите и за приемане на християнството.
За вземането на такова решение несъмнено е повлияла и необходимостта от интегриране между българи и славяни, които са били двата основни етноса в държавата. В продължение на два века българи и славяни са живели всеки със своята култура и традиции, което вече е било нетърпимо, защото често е водело до конфликти и разединение.
За покръстване на българите² тогава е имало две възможности: първо - това да стане под егидата на папапа от Рим и второ - под върховенството на византийския патриарх. И в двата случая последствията за България са щели да бъдат крайно негативни. От първостепенен военно-политически фактор България е щяла да стане зависима от покръстителите си страна. Изправен пред дилемата Изток или Запад, Борис избира по-малкото зло и подготвя покръстване от Рим. Впоследствие военният натиск на Византия го принуждава да промени решенето си и да приеме покръстване от Константинопол.³ Покръстването започва през 864 год. и е съпроводено с откритото недоволство и съпротива на българите. Борис е обвинен, че е дал лош закон и че е “отстъпил от бащината чест и слава”. За българите Христос е бил чужд бог, бог на заклетите им врагове - ромеите. Голямата съпротива срещу покръстването е следствие и оттова, че българите са били народ със силно развито чувство за достойнство и справедливост. Те не са могли да възприемат раболепието и овчедушието, проповядвани от християнството. Така през 865 год. всичките десет области на тогавашна България се обявяват против приемането на християнството. Изправен пред заплахата от провал на замисъла си, Борис се разправя жестоко с водачите на бунта⁴. Събрани на едно място, навярно чрез измама, са изклани поголовно 52 боилски рода, включително жените и децата. А в България тогава управляващите боилски родове са били 100 на брой и са представлявали опората, непоклатимия стълб и на държавата, и на народа. Така погива половината от българската аристокрация. При християнизирането без съмнение са посечени и висшите представители на традиционната българска религия - колобрите – духовниците, дали свещена клетва да служат до гроб на своя бог.
Свидетелство, че действително е имало такова клане, е откритият масов гроб в района на Девня, който е от времето на покръстването⁵. Там са намерени останки и на 2-3-годишни деца. В този гроб 75 процента от погребаните са имали издължени черепи, което е било характерно за колобрите. Това издължаване на черепа е резултат от постоянна стягаща превръзка на главата в периода на растежа. Резултатът е бил отключването на паранормални способности. Следователно в масовия гроб край Девня, а навярно и в други такива, е зарит елитът на тогавашната българска аристокрация, зарито е знанието, духовата мощ, моралът, достойнството и историята на народа ни, които са го придружавали в продължение на хилядолетия.
С отстраняването на колобрите и унищожаването на тангристките светилища и старата българска руническа писменост и книжнина, българите остават без духовно водачество, народът ни оголява и обосява духовно, което има катастрофални последствия.
И така, в името на християнството Борис I унищожава цвета на българскя народ - най-смелите, достойни и авторитетни хора, носителите на българския дух. На мястото на избитите боили в управляващото ядро на българската държава идват славянски първенци. Но те са хора с друга култура, друга духовност, традиции, морал и нрави. По този начин е потъпкана и променена и самата българска държавна идея.

Можел ли е Борис да постъпи по друг начин? Навярно да! Налагането на християнството с насилие - с огън и меч, с разрушение и кръв - е в крещящо противоречие със самата християнска идея. Използването на такава брутална жестокост няма нищо общо с учението и делата на Исус Христос и неговите сподвижници и последователи - първите християни. Светите апостоли на християнството са убеждавали в името на Христос само чрез слово, без никакво насилие.
Към 866 год. покръстването е извършено, за което се съобщава в надпис⁶, оставен от Борис I. С приемането на християнството в България идват свещеници, изпратени от константинополския патриарх и започват проповеди на гръцки език. България се превръща в разграден двор за чуждо културно и политическото влияние с далечен прицел - ерозия на националното самосъзнание на българите и ликвидиране на българската държавност⁷. В обширната държава на Борис, простираща се на север до днешната унгарска столица Будапеща и река Днепър в Украйна и на юг до град Одрин и Албания, недоволството на българите от християнизацията е повсеместно. След оттеглянето на Борис от престола през 889 год. това недоволство се засилва още повече и в 893 год. намира израз в нов боилски бунт. Движението за връщане към старата религия и ценности се оглавява от самия владетел - сина на Борис - княз Владимир, управлявал от 889 до 893 год. Борис потушава и този бунт, като отнема владетелските права на сина си и го ослепява. И колко ли още българска кръв отново е пролята! Навярно през 893 год., в името на християнството, цветът на българската аристокрация е доунищожен. Колко са избитите корави и непокорни българи по волята на владетеля Борис I, не е известно. Тази грозна кървава драма продължава години наред и оставя трайна следа в народностната памет.
В българските народни предания от Х-ХI век, царуването на Борис се дава като “кървав период”⁸ от историята ни. Казва се, че тогава е въстанал брат срещу брата, град срещу град, земя срещу земята. Освен проливането на българска кръв, Борис извършва и друго недостойно и унизително за България деяние - изпраща на папата в Рим меча, с който е клал сънародниците си!?
Той подарява на папата и така наречения Сандък от Терачина⁹. Предполага се, че в него са се намирали главните жречески атрибути и символи на Върховния български Колобър. Какво падение?!
Жестоките кръвопролития, извършени от Борис I, са останали завинаги да тежат като черна сянка над неговото име. “Не чрез насилие прие своето царство той, но извърши огромни насилия” - пише за Борис I в старинния летопис „Тълкование Данилово”¹⁰. Княз Борис I умира през 907 год. като монах в манастир. В последствие той е канонизиран от православната ни църква за светец. Но може ли човекът, пролял реки от кръв на сънародниците си, да бъде светец за същия този народ?
Във връзка с гореказаното се знае, че по време на монашеството му често са виждали Борис I, легнал върху козя кожа в църквата, да се моли по цяла нощ, търсейки прошка за греха си - за избитите от него сънародници. Навярно сенките на невинните жертви не са му давали покой ни денем, ни нощем.¹¹
Хилядолетна е традицията на народа ни да наказва и до днес всеки властелин или лекомислен политик, който посегне на живота и съдбата на българите, на свободата, вярата, културата и нравите им, като ги руши или търгува с тях. Имената и делата на такива “водачи” народът ни е обвивал с гробовно мълчание. Тежка, но справедлива присъда! И неслучайно за Борис I не е изпята нито една песен!
Княз Борис I не е светец, но е велика личност. Той е оставил трайна, незаличима следа в българската история. На него трябва да се признаят качества, като държавническа прозорливост, умения на изкусен дипломат и решителност на голям реформатор. Той успява да неутрализира домогванията спрямо България както на Рим, така и на Византия, като използва ловко противоборството между тях. По това време Византия води активна асимилаторска политика спрямо славяните чрез приобщаването им към християнството. За тази цел и Светите братя Кирил и Методий създават азбука, пригодена за славянския език и превеждат богуслужебните книги на него. За проповядване на християнството на славянски език през 855 год. Кирил и Методий са изпратени във Великоморавия, тогава славянска страна в Централна Европа. Там те се натъкват на яростната съпротива на немското духовенство, извършило покръстването под егидата на Рим.
След смъртта на Кирил през 869 год. и на Методий през 885 год. тяхното просветителско дело във Великоморавия е ликвидирано от немското духовенство, а учениците им са подложени на гонения и една част са избити, а други продадени в робство. Само трима от тях Климент, Наум и Ангеларий намират спасение, добирайки се до България. Българският владетел несъмнено е знаел за буквите и богослуженето на славянски език, защото реагира незабавно на божия дар - пристигането на Кирил и Методиевите ученици в България. Тези ученици са носели оръжието, с което Борис I е можел да спре византийското духовно влияние. Наум води просветителска дейност в българската столица Плиска, а Климент е изпратен в Охрид. За кратко време на четмо и писмо на славянски език са обучени хиляди ученици, като повечето от тях са ръкоположени за свещеници. По цялата българска земя кипи трескава дейност - превеждат се и се преписват книги, отварят се училища. Построени са хиляди църкви и манастири. Всичко това е заслуга на княз Борис I. Негова заслуга е и решението на църковния събор в Константинопол през 870 год. България да има самостоятелна църква, оглавявана от архиепископ. На общодържавния събор през 893 год. Борис I посочва за свой наследник на владетелския трон третия си син Симеон. На този събор за столица на България е обявен Велики Преслав. Решено е също славянският език да стане църковен и държавен. Това принуждава византийското духовенство, проповядващо на гръцки език, да напусне страната.
Въвеждането в България на славянския език за литературен е по политически причини - да се неутрализират домогванията на Византия за етно-културно влияние. Това е бил единствено възможният вариант за културна българската автономия. Да се говори за проповядване на Св. Писание на български език е било изключено, първо, защото той не е имал тогава подходяща фонетична писмена форма и второ - Константинопол и Рим не биха го допуснали. Така княз Борис I поставя основите на българската християнска цивилизация. Впоследствие България бързо се превръща в самостоятелно средище на културно-религиозно излъчване към славянския свят. В резултат на всичко това нараства нейният престиж и тя получава международно признание, отговарящо на фактическата й мощ.
3. Покръстването през 865-866 год. води до силно духовно сътресение и дълбоки душевни трансформации в народа. Накърнена е жизнената природа на българите и духовната им същност, които винаги са били свързани на първо място с опазването и преуспяването на етноса. Българската душа е принудена да се раздели със своя митологичен опит и древна представа за истината, за да възприеме духовните мерки на враговете си. Старият религиозен възглед не само е загубил подкрепата на държавата, но е потискан и преследван от нея. Така символът на държавата се превръща за българите в символ на измяната. А това води и до отлив в етносното самоопределение. От тази далечна епоха започва отвръщането на българите от собствената им държава, което се наблюдава и до днес. С насилственото налагане на християнството старата религиозна душевност не е унищожена, а е само потисната. Тази душевност и знанието на отхвърлената хилядолетна звездна религия на българите, зад които стои колосален интелектуален потенциал на древните цивилизации, намират израз и въплъщение в богомилството.
Богомилството¹³ е религиозно-социално движение, възникнало по българските земи няколко десетилетия след покръстването. Началото на това движение се полага от легендарния поп Богомил. Счита се, че това е Боян Магът¹⁴, който е втори син на цар Симеон Велики. В същността си богомилството е антифеодално, антицърковно и антивизантийско, но не и антихристиянско движение. То е своеобразна духовна реакция и съпротива срещу официалната християнска източно-православна църква, заела мястото на традиционната българска религия. Богомилството е духовна алтернатива на тази държавна религия.
Богомилите са последователи на идеите и ценностите на ранното християнство, като в своята религиозна доктрина ги съчетават с основните виждания и знанието на поруганата източна религиозна система. В това учение се откриват следи и от древната българска антропология и космогония. Богомилите признават подвига на Божия син - Исус Христос и се прекланят пред него, но са против въздигането му за бог. С обожествяването на Исус Христос църквата посяга на Абсолютния Бог, което е неприемливо. То води до остра реакция, защото се накърнява едно традиционно религиозно чувство. Богомилите признават за изначален само БОГ и са против приравняването на Исус Христос с Него. Богомилите възприемат Исус Христос само като Син и Слово на БОГА, а също и като еманация на Слънцето. Новозаветните писания са основа на богомилския възглед. Учението им се опира на Йоановото евангелие, наричано от тях “Тайната книга”. Богомилите са носители и изразители на раннохристиянския морал и възприемат като свято Христовото послание ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ. Те са били против църквата заради изкривяването от нейна страна на учението, завещано от Исус Христос и проповядвано от първите християни. Богомилите традиционно са се прекланяли пред Слънцето като символ и носител на доброто, което е показателно за съпричастността им към митраизма.
Богомилите са се делели на три степени. Най-ниската степен са слушателите. Втората степен са вярващите. Същите са били приемани в богомилските братства. Третата степен са СЪВЪРШЕНИТЕ. Те са стояли над всички. Съвършените богомили не са се докосвали до жени, месо и вино. Отбягвали са също шумните сборища и славата. Богомилите са били радетели за социална справедливост, за зачитане на свободата и достойнството на човека. Те са били против насилието, робията, икономическия гнет и непосилните данъци. Всичко това не се е вписвало във вижданията на утвърждаващата се с насилие и несправедливост християнска църква, превърнала се в радетел и крепител на средновековната феодална държава. Властниците от своя страна са имали нужда от религия, която да контролира и държи народа в подчинение, а общественото съзнание - в определени рамки. Партньор на държавата, изпълняващ добре тези функции, е била църквата, а не богомилите, макар че последните са имали голямо обществено влияние. Затова богомилите се превръщат във враг номер едно, и за държавата, и за църквата. През онази епоха, със земите и богатствата, които е притежавала, църквата е била най-крупния феодал в рамките на държавата. Служителите на Христа са се киприли в златотъкани одежди и не са били чужди на различни пороци, забравяйки за примера на своя първоучител. Затова и богомилите изцяло са отричали църквата като институция, а също и несправедливата държава, потисник и грабител на народа. В противоборството си срещу държавата и църквата богомилите са призовавали към неподчинение и отказ от труда. Но това е вече една крайна, изродена, нежизнена позиция, защото без труд хората и обществото не е възможно да съществуват физически.
При установяването на църковната християнска догма са отхвърлени всички други религиозни идеи. Отхвърлено е и всяко друго знание за света и човека, включително и знанието, въплътено в хилядолетната източна религия, донесена от Аспаруховите българи. За църквата, освен написаното в Светото Писание, друго знание тогава не е съществувало. Твърде показателно в тази насока е написаното от Йоан Екзарх¹⁵ (Х в.) в книгата му „Шестоднев”. Там той се обявява срещу останалите живи традиции на българите след покръстването, срещу фолклорното българско наследство, срещу песните и танците. В тях той вижда упоритите стари религиозни обичаи. Йоан Екзарх се обявява против стремежа към знание. Човек не трябвало да изследва, да гадае, да не се стреми да проумява и открива нещо повече от това в Писанието. Затова няма да е пресилено, ако се каже, че през Средновековието християнската църква е насаждала интелектуален мрак и невежество. В старозаветната легенда Видение Исаево¹⁶ се споменава за 366 богомилски съчинения, разпространявани някога в България. Дори само от този факт всеки сам може да прецени къде е било знанието тогава - при богомилите или при църквата с нейните няколко книги.
В продължение на векове църквата е била ревностен пазител на установената религиозна догма. Всеки опит за промяна или отстъпление от догмата е обявяван за ерес и тези, които са имали нещастието да го направят, са били преследвани, малтретирани, прогонвани, убивани, изгаряни на клада. Такава е съдбата и на голяма част от богомилите, независимо от това, че са обявявали себе си за християни. От историята се знае, че гонения срещу богомилите в България е имало още по времето на цар Петър (927-970 год.), а впоследствие по време на византийското робство (ХI-ХII век), гоненията срещу тях са били особено ожесточени. Така например един от водачите на богомилите Василий, е бил изгорен на клада в Константинопол през 1111 год.¹⁷ Но при някои от българските владетели като Самуил, Иван Асен I, Калоян и Иван Асен II към богомилите е проявявана търпимост и не е имало гонения.
4. Вследствие на гоненията, богомилите търсят спасение и проникват в повечето от европейските страни¹⁸. Те са в Италия, Франция, Испания, Германия, Швейцария, Австрия, Англия, Чехия, Сърбия, Влашко, Молдова, Трансилвания, остров Малта и др. Там богомилите и техните последователи са известни с имена като катари, албигойци, бугри и др.
Със своите социални идеи богомилството разтърсва устоите на обществения ред в Средновековна Европа, циментиран от църковната схоластика. Идеите на богомилите проникват дори в Северна Америка (ХIV век) и Индия. За да спре “заразата” на богомилската ерес, римският престол организира през 1209 год. специален кръстоносен поход. В Централна и Западна Европа кладите на инквизицията горят без спиране. И е имало защо тогавашните властници - феодалите и църквата да са толкова разтревожени и така да се стараят в гоненията. Богомилите и техните последователи са се обявявали против феодализма, социалната несправедливост и грабителството. Те са отхвърляли съсловните привилегии и са ратували за разум, доброта и равенство, търсели са път към един по-съвършен свят. Богомилите са порицавали кръвопролитията и войните, били са и против смъртното наказание.
Според Ш. Молине¹⁹ “рядко е съществувала по-пълна и по-научна идеологическа доктрина от катаризма.” Но катаризмът е произлязъл от богомилството. А чешкият писател Владимир Сис²⁰ пише, че всичко, към което са се стремили по време на Френската революция през ХVIII век, а Толстой е търсил към края на ХIХ век, българските богомили са го проповядвали още в Х век. Богомилството разтърсва и събужда средновековна Европа и дава първия тласък към Ренесанса. Затова и проф. Зигел²¹ ще напише: “Мисловната стихия на българския народ даде най-важното на Лутер, Цвингли и Калвин”, които са бележити средновековни реформатори. По този начин името “бугр”, тоест “българин”, започва да става в Европа символ не на еретик, а на борец за правда, на смел, честен и достоен човек.
И така, през късното средновековие, България дава на Европа чрез богомилите подтик към духовност, към рационализъм и свободолюбие. Всичко това довежда Европа до Ренесанса, до бурно икономическо, интелектуално и културно развитие. През тази епоха на бурно развитие потомците на богомилите по кръв или дух ще се изявяват като водещи личности на мисълта и знанието. В тази връзка се твърди, например, че бележитият френски учен от ХVIII век. Блез Паскал произхожда от богомилски род. И на колко ли още европейски светила коренът е български?
5. Съдбоносно е покръстването за българите! То е повратният момент, от който Блъгария тръгва надолу²². Очевиден е резкият упадък на българската военна и държавническа мощ и традиции.
Деградират моралъг и общественият ред. Пада доверието към владетеля и собствената държава. Няма го забележителния древнобългарски боен дух. Няма я и страховитата българска конница. И не е никак случайно, че в тогавашни византийски хронки със злорадсво се отбелязва, че “...българите вече не са това, което бяха”.²³

Сред покръстването започва ускорена подмяна на традиционния български обществен модел с византийщина²⁴. Това е свързано с коренни промени в държавността, стопанския и културен живот. Започва феодализацията на България. Копират се и се въвеждат закони от византийската правна система. Оцелялата при покръстването българска аристокрация се ориентира към начина на живот и ценностите на Византия. А това е разгулния живот, охолството, златото, коприната, за които са необходими много пари. Така се стига до потисничество и грабителство, до многобройни данъци и повинности, с които е бил товарен народът. С идването на византийщината се посяга и на личностните добродетели на българина - достойнство, чест, свободолюбие, всеотдайност, вярност към общността и държавата и жертвоготовност за тях. Поругаването на тези добродетели е било неприемливо за българите. Коравият и достоен български народ не е искал да забрави традициите си, да смени религията си, да изостави начина си на живот, бит, нрави, обичаи, фолклор - своите хилядолетни ценности. Това е и главната причина за двата боилски бунта през 865 и 893 год. Това е причината и за появата на богомилското движение и за неговата изключителна жизненост и широка поддръжка отстрана на народа.
При феодализацията²⁵ българите постепенно губят земята и другата си собственост и стават феодално закрепостени. Техният труд вече е безмилостно ограбван, което води до недоимък и нищета. В същото време аристокрацията тъне в охолство и поквара. Защо тогава българите да жертват живота си за защита на една държава, отвърнала се от тях? Разколебаването на народа по отношение на държавата е съдбоносно за бъдещето и на държавата, и на народа. Този процес на отчуждение от държавността впоследствие достига до състояние, при което българите започват да гледат с омерзение на собствената си държава и сами да я рушат. А това е нещо страшно!
Съвременниците на средновековна Блъгария много точно са видели и оценили достойнствата на традиционната българска държавност. Те са видели и как тези достойнства са загубени по време на християнизацията и съпътстващата я смяна на държавния модел. В тази връзка са красноречиви думите на един византийски военачалник от онова време, известен като “Готски топарх”: “Те, българите, бяха някога най-справедливия народ на света и от всичко най-много уважаваха тези добродетели. И затова градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.”²⁶
И така, от IХ век насетне България започва да пада. Ще я рушат преди всичко българи, със собствените си ръце. Този упадък на държавността и морала сега се представя като развитие, като приобщаване към тогавашната християнска цивилизация. Не е развитие потъпкването на свободата и достойнството на човека и ограбването на неговия труд. Не е развитие разделението на народа на богати и бедни и все по-задълбочаващата се пропаст между тях. Не е развитие паразитизмът на тънещите в охолство боляри и висши духовници. Всичко това е връщане назад - социална деградация. Не е развитие блясъкът на златото по дворци и църкви и рисунките в тях. Подобна заблуда относно развитието има и в днешно време при така наречената пазарна икономика и демократизация на обществото.
Сигурен признак за развитие е движението на обществото към все по-задълбочаваща се социална справедливост, хуманност и личностна свобода, към повдигане на обществения морал. Признак за развитие е още и възможността на хората да се трудят, да живеят човешки, да са достатъчно осигурени материално, да имат възможност за духовни изяви, да се образоват и да опазват здравето си. Ако всичко това го има, в обществото ще цари мир, спокойствие и сигурност, не ще има недоволство и бунтове, а числеността на населението ще расте. След покръстването България се отправя тъкмо в обратната ценностна посока - към упадък на държавността, към социална несправедливост и морално разложение. И този процес има своя логичен завършек - завладяването на страната от Византия.
6. Цар Симеон Велики²⁶ управлява България от 893 до 927 год. Той е волеви, енергичен и талантлив държавник и пълководец, просветител, книжовник и организатор на културно-религиозния живот. Византийският патриарх по това време Николай Мистик²⁸ казва за цар Симеон, че има здрав разсъдък и несравнима по благородство душа, че е украсен със всички добродетели и че няма на света друг като него. А световно известният учен проф. О Прицак заявява в Харвард (САЩ), че в “сравнение с потомъка на Атила - цар Симеон, византийският император е изглеждал като парвеню”²⁹. (тетр. II/стр. 27,1)

Независимо от това, че България е била почти непрекъснато във война, по време на неговото царуване са построени много градове-крепости, църкви и манастири. Симеон построява и великолепна столица на държавата си - град Велики Преслав. По това време (Х век) Преслав е бил един от най-големите и красиви градове в Европа. Тогава Лондон, Париж и Мадрид са били невзрачни градчета, а Берлин и Москва все още не са съществували³⁰. Преслав е най-старият европейски град, който е имал двойна крепостна стена - вътрешна и външна.
При управлението на цар Симеон ясно се очертават национални достижения като:
- интеграция на населението в държавата чрез пълно заличаване на племенните различия и безусловна и обща християнизация;
- приобщаване към източно-православния свят;
- културен напредък;
- военно-политическа стабилност и могъщество на държавата.
Цар Симеон е голям ценител и покровител на духовността, духовния живот и културата. При него България се превръща в голям културен център. Той е бил душата на един забележителен интелектуален кръг, в който са влизали книжовници като Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, епископ Константин Преславски, Черноризец Храбър и др. По негово време в България се полагат основите на една нова световна култура и цивилизация - славянската. Утвърждаването и разпространяването на писменост на славянски език се превръща в една нова епоха не само за България, но и за славянския свят. Цар Симеон е велик преди всичко с това, че е инициатор, покровител и организатор при прохождането на тази нова световна култура. Това са буквите на които и сега четем и пишем, буквите, които един съвременен български президент каза, че можело да изоставим и да ги заменим с латиница. Културните постижения по време на управлението на цар Симеон са най-великото наследство, което ни е оставил. Затова неговото царуване се определя като Златен век за България.
Симеон I е и голям държавник, дипломат и велик пълководец. Той води победоносни войни срещу Византия и успява да разшири територията на България на юг и запад. Най-впечатляващата му победа е при Ахелой през 917 год., когато разгромява напълно 60 хилядна византийска армия. След този погром блестящият Константинопол потъва задълго в покруса и уплаха.
Устремен към короната на византийската империя, Симеон изтощава до краен предел военните сили и потенциала на България, което е една от главните причини за нейния упадък през следващите десетилетия.
7. Наследник на цар Симеон е вторият му син - Петър³¹. Той царува до 970 год. При неговото управление разслоението на народа на бедни и богати се задълбочава. На единия полюс са разорението и беднотията, а на другия - преситената аристокрация. По признание на тогавашния автор Презвитер Козма, духовенството, забравило за пастирските си задължения, също е било затънало в разгул и користолюбие.³² Разложението в страната е повсеместно. Централната власт е слаба, държавата се разпада, моралът е в упадък, а народът - разединен. Освен социално-религиозното движение на богомилите, по време на цар Петър се заражда и отшелничеството. Това са усамотили се християнски аскети, проповядващи божието слово. Най-великият от тях е покровителят на българите - Свети Иван Рилски, основал Рилския манастир.
Цар Петър се жени за внучката на византийския император Роман Лаканин - Мария. От нея има двама сина - Борис II и Роман, станали за кратко време също български царе. Но империята не страда от скрупули. Това роднинство не й пречи впоследствие да унижи и детронира тези царе, да покори България и я присъедини към Византия. Още в началото на царуването си Петър сключва с Византия “дълбок” 30-годишен мир. Изглежда, че империята е била наплашена и още помни военните удари на Симеон. Тя лесно се съгласява на отстъпки и признава на Петър царска титла, а на главата на българската православна църква - патриаршеско достойнство.
При цар Петър управлението на държавата е занемарено. То е на втори план. Царят се е грижел преди всичко за спасението на собствената си душа с молитви, отколкото за държавата. С делата си цар Петър подготвя България за трагичните събития, сполетели я впоследствие. Това е така, защото “Нивата не иска молитва, а мотика”, както гласи известната народна поговорка. Изглежда, че властниците в Преслав са били политически слепци и са дремели по църкви и манастири докато Византия е подготвяла смъртоносния удар срещу дълбоко ненавиждания северен съсед - България. Към края на царуването на Петър феодализацията на България е напреднала, а централната власт е значително отслабена. И военната сила на страната е на много ниско ниво. Феодалите не се чувстват особено съпричастни със съдбата на България и към дълга си да се подчиняват на владетеля. Расте и недоволството от съглашателската и угодническа политика спрямо Византия. При тази вътрешна обстановка “идва” нашествието на киевския княз Светослав.
Подстрекаван и подкупен от Византия, през 969 год. Светослав със 60 хилядна армия преминава Дунав, превзема 80 крепости и опустошава Северо-източна България. Това е столичната област - цитаделата на страната. Светослав безнаказано руши и граби и през следващата 970 год. България не е в състояние да се противопостави на това нашествие. В такова жалко и безпомощно положение страната не е изпадала никога преди това. Виждайки разпада на българската държава, Византия решава да се намеси. През пролетта на 971 год. византийският император Йоан Цимисхи с войските си е пред българската столица Преслав и бързо я превзема. Пленен е новият български цар Борис II. Императорът-победител, яхнал бял кон, влиза в Константинопол, а след него, като украшение на триумфалното шествие, с цялото си семейство се тътри пеш и цар Борис II. В Константинопол българският цар публично е принуден саморъчно да снеме от себе си владетелските символи, а с това да стане съучастник в поругаването на българите и България. Какво падение, какво унижение за гордия и достоен владетелски род Дуло, издънка от който е бил и този цар. Виждайки, че е победен, че вече пада, достойния път за владетеля е да умре с меч в ръка в бой с врага, а не да прекланя глава и да опетнява народа и държавата си.
С акта на детронирането на българския владетел Византия възвестява на тогавашния свят края на съществуването на българската държава. Това е тривековната й мечта. Границите на империята са установени отново по реда Дунав, а завладяването на все още непокорените български земи ще е въпрос на време. Горчивата чаша не подминава и Киевския княз Светослав. На връщане от България войската му претоварена с плячка, е пресрещната от печенегите и разбита. Светослав е обезглавен и от главата му е направена чаша вино. Така завършва живота си княз Светослав, вдигнал оръжие срещу държавата на предците си по майчина линия³³. Неговата майка Олга е била внучка на княз Борис I и сестра на цар Симеон Велики.
8. След покоряването на Източна България, съпротивата срещу Византия продължава в западните земи още няколко десетилетия³⁴. Оглавяват я братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил - синове на комит Никола, управител на Средецката (Софийската) област. Следват години, изпълнени както с героизъм в борбата срещу Византия, така и с отвратителни предателства и подли убийства. Не след дълго Давид е убит от скитащи власи, а Мойсей загива при обсадата на Серес. Третият брат Арон, по заповед на Самуил е погубен заедно с целия си род за сътрудничество с врага - Византия. Оцелява само Иван Владислав (най-големият син на Арон), за когото се застъпва Гаврил Радомир - син на Самуил.
През 997 год. Самуил се провъзгласява за цар на българите и в продължение на почти две десетилетия води упорита борба за опазване и възстановяване на българската държавност. Военните действие срещу Византия са с променлив успех - Самуил и побеждава, и е побеждаван. Освен от врага удари върху него се сипят и от собственото му семейство. Дъщеря му Мирослава се жени за пленения византийски военачалник Ашот. Самуил им дава да управляват силната адриатическа крепост Драч, откъдето и двамата бягат в Константинопол, предавайки крепостта на враговете на България.
През есента на 1014 год. при Село Ключ до Беласица самуиловата войска е разбита. Пленени са 14 хиляди български войници. Император Василий II, наричан още българоубиец, нарежда пленниците да бъдат ослепени и пратени на българския владетел. Виждайки това грозно шествие, Самуил получава удар и умира. За цар е коронясан синът му Гаврил Радомир. За него съвременниците му казвали, че “надминава баща си по мощ и сила, но му отстъпва по мъдрост и разум”, което се потвърждава. Гаврил Радомир не царува и година и пада убит от ръката на братовчед си Иван Владислав, на когото преди това е спасил живота.
Агонията на България е към края си. Възкачил се на престола през 1015 год., Иван Владислав продължава борбата срещу Византия със завидно упорство, но загива пред стените на крепостта Драч. След неговата смърт (1018 год.) българите са разколебани. По-голямата част от аристократите изменят на българската кауза и се покоряват на император Василий II. Те подписват договор, в който срещу запазване на правата и привилегиите си, продават независимостта на България. Така през 1018 год. България е окончателно разкъсана и покорена от Византия, и то не без активното съдействие на част от българската аристокрация.
9. След краха на българската държава³⁵ над народа се стоварва бремето на византийската данъчна система, която “храни” огромна пирамида от паразити. По българските земи се въвежда крепостничеството. Икономическият гнет е придружен от народностен и културен гнет. Полагат се неимоверни усилия за погърчване на българите. Унищожава се българската книжнина. В богослуженето се въвежда отново гръцкият език.
Въпреки преживения погром волята на българите за съпротива и стремежът към свобода не са сломени. Вдигат се въстания за отхвърляне на византийското владичество. Най-значимото от тях е това на Петър Делян през 1040 год. Надига се цялата западна част на България. Въстанието е успешно до поредното предателство. То е особено гнусно, защото е на ниво владетел. Алусиан, вторият син на цар Иван Владислав, е задомен от императора със земя и власт на велможа някъде в Армения. Научавайки за въстанието, той се връща в България с претенции за престола. Петър Делян, който е син на цар Гарвил Радомир, отсъства. Дава му 40 хилядна армия, за да превземе Солун. Но Алусиан търпи поражение. След това с подлост ослепява Петър Делян и заграбва цялата власт. Впоследствие търпи ново поражение от византийците и вече започва да мисли само за собственото си спасение. Затова и договаря с враговете на България поредната си измяна.
Преди кървавата схватка с врага, застанал пред бойния ред на българската войска - той, пълководецът, царят Алусиан внезапно изоставя своите, притичва към противника и пада на колене пред императора, молейки пощада и прошка. Няма що - достоен наследник по мерзост на своя баща Иван Владислав. И други членове на тази царска фамилия не остават назад в продажността си. Майката на Алусиан - Мария е първа дворцова дама в Константинопол, а братята му Арон и Пресиан II са на висша служба във Византия и се радват на почит и уважение. По-грозно, по-гнусно деяние от измяната на водача, на владетеля няма! Може ли войска и въстание да победят, когато водачите са предатели? Може ли държава, начело с изменник, да просъществува? Някога в по-древни времена при българите е имало железен закон - всяко безхарактерно мекотело, добрало се до власт - да бъде незабавно отстранявано, и всеки предател на своя род, па бил той и владетел - да бъде безкомпромисно унищожаван. Няма оправдание за предателството към род и Родина. Може и да не са те оценили, може и несправедливи да са били с теб, може и животът ти да е заплашен - длъжен си да търпиш, да понасяш всичко и да служиш от рождение до гроб вярно на Отечеството си! В тази насока водачите на народа, владетелските фамилии и аристокрацията, а сега и така нареченият ЕЛИТ, трябва да са за пример! В тази връзка може да се напомни казаното от китайския мъдрец Конфуций още преди хилядолетия. А то е, че владетелят трябва да възпитава преди всичко с личен пример.

* * *

Някогашната византийщина е жива и днес. Това е политика за разколебаване, разединяване и противопоставяне. Тя е водена срещу България и българите открай време, води се и сега. Българи, длъжни сте да различавате византийщината и да я унищожавате безпощадно.
Тя е сред вас!

* * *

Подмяната на традиционната българска държавност с византийщина започва още с приемането на християнството през IХ век. Този процес е ставал постепенно и безшумно. С падането на България под византийска власт българската държавност е изяло и окончателно погребана. Нейният оригинален държавен ред е заменен с византийската форма на държавна организация и управление. Това е една голяма загуба, една трагедия за българите. След отхвърлянето на византийската власт в края на ХII век, старата българска държавна традиция не е възстановена. На българските феодали изглежда са допаднали привилегиите и аристократичния блясък, които са имали като васали и чиновници на императора. В резултат на това византийският стил на държавност и социален живот ще бъде характерен за Второто българско царство през ХIII и ХIV век.

10. През 1185 год. двамата братя Асен и Петър, български аристократи, вдигат въстание за отхвърляне на византийската власт над България. Тяхна главна опора е непристъпната крепост Велико Търново, която впоследствие става българска столица. Отначало владетел става по-старият брат Петър. Впоследствие той отстъпва първенството в държавата на брат си Асен. Асен е бил много енергичен и способен като държавник и пълководец. Той е водил войната с Византия вещо и с голяма подвижност и гъвкавост. Нанасял е внезапни удари и бързо се е оттеглял. И е жънел само победи. Византия не е можела да се противопостави на Асеня с военна сила и прибягва да старото изпитано средство - златото и предателите - родоотстъпници. На връщане от победоносен поход в Беломорието цар Иван Асен I е убит от братовчед си Иванко. Годината е 1196. След злодеянието Иванко бяга в Константинопол, което показва кой е движел ръката на убиеца. През следващата година, пак в резултат на заговор, е убит и най-големият брат - цар Петър. Престолът се заема от най-малкия от братята Асеновци - КАЛОЯН (1197-1207 год.).
Калоян също е волеви, енергичен и твърд държавник и военачалник. Той съсредоточава усилията си за международно признаване на възобновената българска държава и за присъединяване към нея на всички земи, населени с българи. В резултат на умела дипломация през 1204 год. Калоян е провъзгласен от името на папата за крал, а главата на българската църква е помазан за архиепископ. През същата 1204 год. Кръстоносците от IV кръстоносен поход завладяват и разграбвят Константинопол и основават така наречената Латинска империя. Сблъсъкът с България става неизбежен.
Рицарските кръстоносни походи на западните феодали са вдъхновявани от папството и целят експанзия на католическата църква на Изток и грабеж на злато и имущество в източните страни. Като формална причина за кръстоносните походи се сочи освобождаването на Божия гроб (Палестина) от неверниците.
През 1205 год. край Одрин цар Калоян разгромява непобедимата дотогава тежка рицарска конница на латините и пленява техния император Балдуин. Впоследствие Калоян води енергични и успешни бойни действия срещу латини и гърци (ромеи) на юг и югозапад. Територията на България се разраства с присъединяването на все нови и нови земи. Но през 1207 год. при обсадата на крепостта Солун, при неизяснени обстоятелства, погива страховитият и юначен български цар Калоян. КАЛОЯН - третият от братята Асеневци, ВЪЗКРЕСИЛИ отново България!

11. След славния български цар Калоян, България ще “живее” в продължение на два века в епохата на така наречения зрял феодализъм. През това време, по-точно безвремие, обществото може да се оприличи с блато, защото в състояние на разложение ще са както държавността и стопанският живот, така и моралът. Централната държавна власт е слаба, а феодалите се изживяват в своите владения като самодръжци. Това е време на дребнави боричкания за власт, дворцови интриги, заговори, предателства, подли убийства и всякаква друга мерзост. Междуособиците и смехотворните мини войни между различните феодални величия никога не спират - все някой с някого ще воюва. Но в сумрака на българското средновековие има и един по-светъл период за държавността ни. Това е царуването на Иван Асен II (1218-1241 год.).
Предишният цар Борил е успял да смали отново България. Той е губел територии, включително и чрез династически сделки, като е отстъпвал българската земя на съседни държави. Иван Асен II успява да възстанови териториалната цялост на България като присъединява чрез дипломация и войни загубените преди това земи. Много впечатляваща е била победата му през 1230 год. при Клокотница (Хасковско), където с по-малка войска побеждава самонадеяния епирски (гръцки) владетел Тодор Комнин и го взема в плен заедно с цялото му семейство. Пленниците не са избити, както е практикувано тогава, а са пуснати на свобода. Това неимоверно вдига престижа на България и нейния владетел. Без войни и кръвопролития територията на България се разраства бързо и опира до три морета. Присъединяват се градове и райони, търсещи справедливостта и човечността на българското царство. Голям успех на Иван Асен II е и признаването от източно-православните църкви на патриаршеско достойнство на главата на българската църква.
Съвременниците на цар Иван Асен II оценяват високо, както него като личност, така и управлението му. Средновековните историци го нареждат на първо място сред тогавашните ни владетели. Пише се, че “Великият цар Иван Асен... прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него.”³⁶
Той е бил щедър и справедлив към нисшите и толерантен към богомилите. Дарявал е богато църкви и манастири, и е строил много нови такива. При неговото царуване процъфтявали изкуствата и книжовността, а също и занаятите и търговията, българската държава има обширна територия и е силна, а народът е благоденстващ. След Иван Асен II България отново затъва във феодалното блато.

12. Въпреки упадъка на държавността, ХIII и ХIV век от българската история е период на културен напредък. Това е завършващия етап на цивилизационния цикъл - края на разцвета и следващият го залез и почиване на българската християнска цивилизация.
Авторът А. Тоини³⁷ пише, че през средновековието българите са били един от двата основни стълба на православно-християнската цивилизация. През средновековието българската култура е играла роля и на свързващо звено между Изтока и Запада.
Какво е най-характерно за българската цивилизация, обхващаща периода от IХ до ХIV век? С покръстването българите се приобщават към християнския свят. А с въвеждането на писменост на говорим език - славянския, в България започва процес на бурно културно развитие. Само за няколко десетилетия (края на IХ и началото на Х век) в България е налице културен напредък, известен като Златен век за българската книжнина и култура. За други европейски народи такъв “Златен век” настъпва много по-късно. За Испания, например, това е чак през ХVI век. В България още през IХ век говоримият език става и богослужебен, и официален държавен. Това в Европа все още го няма. Говоримият език започва да се използва за богослужене в Англия и Франция през ХV век, а в Полша и Чехия, през ХVI век.³⁸
Още от пораждането на българската християнска цивилизация от България се излъчват културни импулси към други страни и народи. Под българско културно влияние са Киевска Русия, сърбите, власите (румънците) и други народи на Източна Европа.
Академик Рибаков³⁹ признава, че Киевска Русия е възприела славянската писменост, архитектура и живопис от България, а не от Византия. След приемане на християнството през 988 год., първият митрополит на Киев – Михаил⁴⁰ е българин. Българските книги се разпространяват в сръбските земи още през IХ-Х век. Собствени книги сърбите ще имат чак през ХII век. И румънците дължат своята средновековна култура на България. В княжествата Влашко и Молдова чак до ХVIII век официалният език е бил българския.⁴¹
През ХIII и ХIV век, под покровителството на владетели и велможи, българският гений създава великолепни културни образци. Забележителни са достиженията в областта на архитектурата и строителството. Чудно красива е била българската столица Велико Търново. Виждайки Велико Търново, един венециански пътешественик ще възкликне: “Какво е Рим пред този златен хълм!”⁴²
И средновековното българско изобразително изкуство бележи своя връх през ХIII и ХIV век. Българските зографи създават религиозни образи и сцени, които в сравнение с познатото до тогава имат по-голяма индивидуалност, по-раздвижена и свободна композиция, по-богат колорит на багрите и по-дълбок реализъм като цяло. С такъв стил и майсторство са изографисани стените на Боянската църква, които са се запазили до сега. В Италия, при началото на Ренесанса в изобразителното изкуство се върви по същия път, но това по време е по-късно.
През този период е създадена и богата книжнина. Няколко великолепни образци от нея са надживели превратностите на историята. Това са:

- Лондонското четириевангелие, съдържащо 366 многоцветни миниатюри. Създадено е към 1355 год.
- Манасиевата хроника (Ватикански препис). Има 69 многоцветни миниатюри. Съхранява се във Ватикана.
- Томичевия псалтир. Има 109 миниатюри. Създаден е през 1360 год. Намира се в московски музей.

И колко ли още безценни произведения на изкуството, създадени от българския гений и оцелели до наши дни, са присвоени и се съхраняват в чужди колекции и музеи далеч от България? Според професор Сюзи Дюфен горните български илюстровани църковни ръкописни книги далеч превъзхождат съхранилите се досега гръцки образци от тази епоха.

* * *

Средище на книжовния живот в България през втората половина на ХIV век е Търновската книжовна школа. Тя се създава от Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий. Дейни участници и последователи на тази книжовна школа са автори като Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Йоасаф Бдински, Митрополит Киприан и др. Тази книжовна школа е културен светилник не само за България, но и за други съседни и по-далечни страни и народи. При османското нашествие книжовниците от Търновската школа търсят спасение във Влахия, Молдавия, Русия, Сърбия и Атон. Навсякъде те носят светлина. Григорий Цамблак отначало е игумен на Дечанския манастир в Сърбия, а през 1414 год. е Киевски митрополит. Григорий Цамблак е заемал и патриаршеския престол на Литва. Константин Костенечки също се озовава в Сърбия и провежда там езикова реформа. А друг представител на Търговската школа - Киприян през 1375 год. става Литовски митрополит със седалище Киев, а през 1390 год. е Московски и Всерусийски митрополит. Благодарение на усилията на Киприян, руските земи за пръв път се обединяват в църковно отношение, което впоследствие е предпоставка и за политическото им обединение.
Навсякъде, където се е проявявала, мисловната стихия на българите е била новаторска, напредничава, уникална. Тя гледа към бъдещето и създава това, което е съдено да дойде като култура и цивилизационен напредък. Оценка в същия дух дава и академик Д. Лихачов: “Учудваща е мисълта за старобългарския писател, че човекът е по-важен от звездите..., че най-важното от всичко е човекът.”

* * *
Българската култура и българската християнска цивилизация, заедно с българската държава, погиват в пламъците на турското нашествие в края на ХIV век. България отново е съкрушена и поробена. Следват пет века на невъобразим народностен, икономически, религиозен и културен гнет. Развитието ни е спряно и върнато с векове назад, а опасността да изчезнем като народ е била съвсем реална. Държавното, военното и културното величие, което са имали българите, е погребано и забравено. През това мрачно време дори и самите българи не са знаели нищо за своята велика история, за своето славно и могъщо царство в миналото. Мъждукало е само едно слабо пламъче на националното самосъзнание поддържано от националния език, християнската религия и българските нрави, обичаи и народно творчество. Но България, българите, българската култура и цивилизация допринасят за напредъка на Европа и с гибелта си. Разглеждайки трагичната съдба на България през ХIV век и след това, италианският професор Санте Грачоти ще каже: “Историческата заслуга на България се състои в това, че създаде преграда за турците към Европа. Тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъка на блестящата си култура по това време.”

13. При цар Иван Александър (1311-1371 год.) започва агонията на българската държава, която при наследникът му ще завърши с покоряването на България от турците. При царуването на Иван Александър болярският сепаратизъм достига до краен предел. България е разпокъсана на десетина малки държавици и владения - Търновско царство, Видинско царство, Добруджанско деспотство, Велбъждско деспотство и др. Владетелите на тези “царства” са обхванати от взаимна неприязън, често прерастваща в конфликти и бротоубийствени войни. Показателно за това докъде е стигало омерзението е безумието на митрополитите на Видинското царство и Добруджанското деспотство. Те отхвърлят върховенството на Търновския патриарх и се подчиняват на Константинопол. Та за тази целокупна и независима българска църква войни са се водили! Може ли с толкова лека ръка да се пропилява това достояние?
За политическата слепота и безумие на тогавашните български властници може да се съди и от факти като:
- води се война между България и Византия;
- Цар Иван Шишман води война с Влашко и побеждава;
- Добруджанското деспотство води война с Венеция и я губи;
- с благоволението на Патриарх Евтимий се горят книгите на патриаршеската библиотека, защото създавали ереси. Не са ли знаели тогава, че горенето на книги е унищожаване на родовата ни памет и на знанието”. По-късно рушителят на знанието е обявен от православната ни църква за светец.
В подобно състояние на тежка социална криза са и Византия и другите балкански страни. При такава обстановка на политическо, социално и морално разложение и военна немощ на тогавашните балкански народи и държави, на полуострова стъпват турците. Техните военни успехи не са резултат на висока подготовка и организация на войската им. Турците жънат победи благодарение на многочислената си армия и високата мотивираност от исляма. Фактор в тази насока е и тяхното единство, сплотеността им да следват предводителя си. Те като облак скакалци се вървели след водача - си фанатизирани, немислещи, озверени, безжалостни - и са унищожавали всичко по пътя си.
По това време турците са били на ниско стъпало на социално развитие - номади с родово-племенна организация. Едва в хода на завоеванията тяхната общност прераства в държава. Но социалната изостаналост на турците се превръща във военно предимство, защото им дава възможност да разполагат с многократно по-многочислена войска от армиите на феодалните им християнски противници. За военното преимущество на турците допринася и необузданата им азиатска жестокост. Крепост, която не се предаде, след превземането й е била изравнявана със земята, а пленниците са били поголовно избивани. Така са били покорявани и опустошавани град след град и район след район. А тези, които са се подчинявали на волята им, са били принуждавани като васали да воюват срещу сънародниците си християни.

14. Политическата слепота на тогавашните властници прави възможно укрепването на турците на Балканския полуостров. В тази насока най-много се отличава узурпатора на византийския престол Йоан Кантакузин, който многократно използва турците срещу политическите си противници. От 1354 год. минавайки през Дарданелите, турците започват да завладяват крепости в Тракия. През 1359 год. превземат Одрин и го правят своя столица. След това и редица български градове-крепости от Горнотракийската равнина.
Сериозен опит да спрат по-нататъшното турско нашествие правят братята Вълкашин и Углеш. Прилепският крал Вълкашин и серският деспот Углеш са от сръбски произход, но войниците им са българи от Македония. А и те самите са се самоназовавали “Крале на България”. На 26 септември 1371 год. в битката при Черномен, близо до ОДрин, Вълкашин и Углеш търпят поражение и загиват в боя. След Черномен турците тръгват към София - крепост с ключово значение за България и целия Балкански полуостров.
Българската войска среща турците и се бие с тях най-напред в прохода Траянова врата при Белово, след това при Ихтиман, на подстъпите към Самоков и накрая - край София. Навсякъде турците имат надмощие и побеждават. След загубването на тези битки България вече не е в състояние да се противопостави в открит бой на многократно превъзхождащите сили на противника. Отбраняват се само крепостите. София се държи още цели десет години - до 1385 год., когато е превзета от турците. Цар Иван Шишман е принуден да стане васал на султана и да прати сестра си Кера Тамара в харема му.
През 1387 год. сърбите удържат победа над турците при Плочник. Вероятно това окуражава Иван Шишман да откаже васалитета си към султана. Тогава турците нахлуват в източната част на българското царство и завладяват една по една крепостите в този район. Но покоряването на България временно е прекъснато заради битката на Косово поле. Там на 15 април 1389 год. турците удържат победа над сърбите и завладяват Сърбия. След тази победа турците съсредоточават силите си за покоряване на България.
Столицата Велико Търново издържа шест месечна обсада до 17 юли 1393 год. Според легендата Търново пада вследствие на предателство. Евреинът Лазар Коен (наричан жид) отваря крепостната врата на турците. Същият е бил почитан по-късно от тях под името Адил-баба, а българите са го проклинали. След превземането на Търново, друг евреин с име Нафталион организира избиването на болярите и свещениците.
При падането на Търново са изклани 110 видни боляри. Григорий Цамблак с дълбока покруса пише за много големия, красивия, чудния град, ограбен и превърнат в руини от поробителя. Въпреки героичната съпротива, агонията на Търновското царство е към края си. Останала е само крепостта Никопол. Там, край стените на тази крепост, на 3 юни 1395 год. загива, посечен от турците, легендарния цар Иван Шишман.

* * *

През 1396 год. срещу турците е предприет кръстоносен поход, който завършва с пълен провал в битката край Никопол. В същата година идва края и на Видинското българско царство на Иван Страцимир.

* * *

Втората българска държава залязва заедно с героичната гибел на своя владетел цар Иван Шишман. За него впоследствие народът ни ще изпее безброй песни. Неговата мъжествена и упорита борба срещу завоевателя до изчерпване на всички възможности е пример за всеки, който нарича себе си българин.
Въпреки упоритата съпротива, търсенето на съюзници и дипломатически ходове, България е завладяна от нашественика и напълно опустошена - навсякъде кръвопролития, пожари, разрушения. Тогава доктрината на турците е била проста - убивай, руши, пали, граби. Тези, които са се подчинявали на волята им, са били щадени. Но при отказ и оказване на съпротива - са следвали пожари и смърт. Затова какво е ставало по българската земя през тези години говорят останалите и до днес имена на населени места и местности като Кокаляне, Костенец, Костин брод, Ребърково, Черепиш, Лакатник, Люти брод и др.
Стотици крепости и градове, хиляди църкви и манастири, богата книжнина, цялата ни култура - погиват в пламъците на дивашкото нашествие. Унищожена е физически или емигрира извън страната българската аристокрация - опората на държавността и народа.
А някои от велможите ни се огъват, приемат исляма и стават турци. Така народът ни остава без водачи. Прекъсва се и знанието за историята на българския род, неговата родова памет. През онова жестоко време навярно и предателства е имало, но те бледнеят пред подвига и саможертвата на героите - на гордите и смели защитници на България. Историята е съхранила думите на един от тези герои - управител на крепостта Косово, намираща се в североизточната част на царството: “Ние не ще се отречем от нашия господар, за да се подчиним на турците...”

15. Турската военно-феодална система е била жестока и безчовечна. Всяко неподчинение или опит за бунт са били наказвани незабавно и безмилостно. За да спасят живота си, много християни са приемали исляма. Имало е и такива, които са се турцизирали заради изгодата от това - плащали са по-ниски данъци, били са вече господари, а не рая. И едните, и другите са усвоявали постепенно турскитя език и нрави и са се превръщали в турци. Турцизацията на християнското население на Балканите е мащабна и е продължила векове наред. Затова и голяма част от съвременните турци притежават европоидни черти. Те са потомци на християни - българи, гърци, сърби и други народи от европейския югоизток. Процесът на турцизация на българите се ускорява и става необратим и вследствие на административната забрана да се говори на родния език. Смъртна заплаха е грозяла всеки, който не говори на турски език не само на обществени места, но и в дома си. Насилствена ислямизация е имало в цяла България, но най-мащабен е бил този процес в Добруджа, Лудогорието, Източна Стара планина и Родопите. Последното масово потурчване на българите в Родопите става през ХVIII в. Оттогава са и така наречените помаци, които и до наши дни говорят на български език. За насилствената ислямизация още от началото на турското нашествие се свидетелства в много исторически документи. В един от тях се казва, че султан Баязид е разрешил на ислямизираните християни да се върнат към християнството, но само ако се преселят оттатък Дунав - във Влашко. От това може да се направи извод, че ислямизацията е била държавна политика и че е била масова и повсеместна. Същото се потвърждава и от Митхат паша, управител на Дунавския вилает към средата на ХIХ век. Той казва, че “Сред българите има над 1 милион мюсюлмани, които не са дошли от Мала Азия, а са потомци на българи, обърнати в исляма по време на завоеванието и пез следващите години.”
И създателят на сегашната турска република Ататюрк (баща на турицте) по кръв не е турчин, а има смесен албано-български прозиход.

* * *

Въпреки преживения погром от турското нашествие, българите започват да възстановяват своите църкви и манастири и да съживяват градовете си. Но този процес е прекъснат отново през ХV век по времето на султан Селим. Тогава България преживява второто си разорение от турците. Както пише в своята „История” йеромонах Спиридон Рилски, този султан е подбуден да досъсипе България от гръцкия патриарх в Цариград. При това второ разорение е било доунищожено всичко оцеляло при завладяването на България - градове, крепости, църкви, манастири. Не е останал камък върху камък. Тогава и всички оцелели български князе и благородници са били принуждавани да приемат исляма. Които са отказвали, са били убивани. По този начин народът ни е бил окончателно и безвъзвратно лишен от своя аристокрация, от водачи. За същото ще свидетелства и литовският немец Р. Любенау, който в 1587 год. ще напише: “В тази страна България изобщо няма благородници... аристокрацията е напълно изкоренена.”
За безчовечната жестокост на турците, за това какво е ставало през онази мрачна епоха - по време на турското нашествие и впоследствие, може да се съди и по народните песни, останали от тогава. В една от тях певецът казва:

... Горо льо, горо зелена
доскоро беше зелена,
сега ми горо изсъхна,
дали те пожар пожарил
или те слана сланила?...
... Нито ме пожар пожарил,
нито ме слана сланила,
снощи, овчарко, минаха
до три синджира със робе.
Първият синджир, овчарко,
все тези млади девойки.
Кога девойки заплачат,
гора се с върше превива...
...Вторият синджир, овчарко,
все тези млади невести.
Кога невести заплачат,
гора с шума опада...
...Тез наши дребни дечица,
сутрин без майка станали,
за майка плачат и питат...
...Третият синджир, овчарко,
все тези млади юнаци. -
Кога юнаци заплачат,
гора с клонове изсъхва...
(Народна песен от хасковско)

Съдбата на тези роби е била незавидна. Младите и красиви жени са попълвали херамите на Изтока. А младите и силни мъже са завършвали земния си път като гребци в турския флот, оковани във вериги в трюма на някой кораб. Но най-трагична е била съдбата на поробените малки момченца. Като пораснат, вече като еничари, те ще бъдат най-верните на султана и с голямо усърдие ще насилват и избиват сънародниците си българи, бащите, майките, братята и сестрите си.
Освен верския и етнически гнет, на плещите на българите ляга и непосилно икономическо потисничество. Тогава османската власт и държава са се крепили на труда на раята. С данъците, събирани от нея, е издържана многобройна войска и огромна пирамида от корумпирани чиновници и ислямски духовници. Какви ли не тегоби са лежели на гърба на безправната рая. Селяните е трябвало да плащат данъци, както на държавата (султана), така и отделно на местния спахия - земевладелец. Имало е данък десятък (една десета част от произведеното); поголовен данък, с който са облагали всеки член от семейството, данък за издръжка на войската при война, данък само за християни, данък при женитба и всевъзможни други извънредни тегоби. Издевателствата и безчинствата на турците над поробеното население са достигали до откровена гавра с него. В тази връзка е имало и данък за това, че местното величие си изтърква зъбите като яде на българска софра, или пък си е изцапало дрехата като е влизало в български дом и т.н.
Но от всички данъци най-тежък и безчовечен е бил “кръвния данък”. Това е отнемането от родителите завинаги на момченца за нуждите на войската като еничари. Такова събиране на деца е ставало периодически по всички български земи. Същото е възпято с покруса в много народни песни.

Яничари ходят, мамо,
от село на село,
мъжки рожби вземат, мамо,
яничари правят...
(Народна песен)

Събирането на данъци в пари е водело до задлъжняване на селяните към лихварите, а от там и до разорение и загуба на земята, а тя е била основното средство за изхранване и физическо съществуване. Освен плащането на непосилни данъци, поробеното население е подлежало и на различни повинности. Българите са били принуждавани да работят безплатно в продължение на месеци на султана и местните величия. Техният труд е използван за строеж на пътища, дворци, джамии, крепости, а също и по нивите и ливадите на господарите.

16. След падането на Велико Търново през 1393 год. българският патриарх Евтимий е заточен, с което фактически се ликвидира Търновската патриаршия и самостоятелната българска църква. Впоследствие всички български епархии преминават на пряко подчинение на цариградския гръцки патриарх. По българските земи плъзва гръцкото духовенство. Неговата най-главна цел е известна още от византийското робство през ХI-ХII век - и е асимилация, погърчване на българите. Проповедите в църкви и манастири се водят на гръцки език. Масово се горят книги, написани на български език. Преследва се българизма със всички възможни средства. Но народът ни устоява и на попълзновенията на християнските ни “приятели” от юг. Духовниците-българи запазват националното си самосъзнание, а с това спомагат то да се съхрани и в народа ни. Тогава църквите и манастирите са били пазители на християнската вяра, на българската писменост, на българското национално съзнание, култура и традиция.
Подложени на един невероятен асимилаторски натиск и от турци, и от гърци, нашите предци не са се огънали в продължение на векове и са съхранили българското си име. Това е един невероятен подвиг, защото тогава народът ни практически е бил без водачи, без аристокрация, която да го организира. Тогава не е имало сила, на която народът ни де са опре, и въпреки всичко той е устоял. При тази отчаяна борба за национално и личностно оцеляване всеки сам, стискайки зъби, мълчаливо и упорито е отстоявал правото си на човек!
Нашите предци са устояли и са опазили името и езика си, нравите и традициите си, защото са се опрели здраво на двата най-важни социални фактора - труда и семейството. Трудът е в основата на всички ценности в обществото - и материални, и духовни. Без труд човекът и обществото не е възможно да съществуват в познатия ни вид. Трудът облагородява човека, той е всичко за човека! От историята знаем, че нашите предци са умеели да се трудят ,да създават, да творят. Другият фактор на оцеляването - семейството, за българите е било нещо свято. За тях бракът и отглеждането на деца са били човешки дълг и божия благодат. Те не са признавали и не са приемали безбрачието. Голямата челяд, многото деца в семейството са били считани за богатство. Българското семейство е правело новороденото българин. В него то научава езика и начина на мислене. В него усвоява и българския модел на живот като бит, морал, знание за природата и обществото, обичаи и ритуали, своите права и своя дълг. В семейството детето става и християнин. В семейната среда чрез труд, преодолявайки неволи и страдания, българчетата отрано са калявали своя характер и воля и са израствали като истински българи.

* * *

...какви е деца, раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка,
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
(Хр. Ботев, „Хайдути”)

17. Напоследък доморасли критици - всезнайковци обвиняват българския народ, че не се е борил настоятелно, не е въставал, за да се освободи от турската робия. Но тези критици забравят, че тогава народът ни е останал без водачи, без организатори, без своя аристократична прослойка. Забравя се също, че българите са били изправени пред една силна държава, каквато е била турската - с огромен човешки и военен ресурс. Шансовете за успех на един неорганизиран и невъоръжен народ срещу такава сила са нулеви. И въпреки всичко народът ни никога не е преставал да се бори срещу поробителя. Това са векове на отчаяна, неорганизирана съпротива срещу повсеместните и никога непрекъсващи грабежи, жестоки насилия, кланета и унижения. Поробителят е бил безпощаден. Оказващите съпротива, непокорните, отказващите да приемат исляма са били безжалостно посичани, а други са поробвани и продавани в далечни земи.
Тогава българинът се е съпротивлявал сам. Той е намирал опора единствено в семейството си и малката общност от едноплеменници в селото. Той мълчаливо и упорито се е борил като е оживявал и оцелявал въпреки безкрайните насилия, ограбване, страдания и унижения, на които е бил подлаган. Българинът се е борил чрез непосилния си всекидневен труд, благодарение на който е можел да съществува физически. Той се е борил, създавайки семейство, раждайки и отглеждайки деца, които са пренасяли българското име в бъдещето. Българинът се е борил, укривайки плодовете на своя труд и неплащайки данъци, а също и като саботира турската държава по всевъзможен начин. Нашите предци са се борили, жертвайки и живота си, но запазвайки чисто българското си име, запазвайки достойнството и вярата си.
Това е един невероятен и неосъзнат досега колективен подвиг на нашите предци, живели през мрачните векове на робството. Без този подвиг сега нямаше да звучи името българи.

* * *

Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море войводо, глава си си давам
Яна не давам на турска вяра! -
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат разпитват.
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово...
.... Отсякоха му и двете нозе...
...Избодоха му и двете очи
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна...
Яна Йовану тихом говори:
- Остани сбогом, брате Йоване!
- Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!

(Народна песен)

* * *

Със своята героична саможертва, със своята упорита съпротива, продължила десетилетия и векове, България и българите са основната преграда на османските завоеватели по пътя им към Европа.

* * *

Народът ни се е борил и с оръжие в ръка срещу неправдата и насилието. Когато тиранията е ставала непоносима, юначни българи са грабвали оръжието и са ставали хайдути. Хайдушки чети е имало през всичките пет века робство във всички райони на България. Хайдутите са отмъщавали на поробителя за насилията над народа. Те са подпомагали бедни и онеправдани, сираци и вдовици. Затова и народът ни ги е обичал и е изпял стотици песни за тях. От тези песни сега научаваме и имената на народните закрилници - на юначните българи и българки:
- Жени воеводи: Еленка, Рада, Янка, Сирма, Бояна, Румена, Пена, Гроздена, Драганка и др.

- Мъже войводи: Добрю, Стоян, Индже, Богдан, Дамян, Чавдар, Лозан, Страшил, Босул, Златан, Манол, Вълчан, Трифон, Ангел, Дончо, Сребрьо, Мануш, Гълъб, Бальо, Мирчо, Дядо Ильо, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър, Капитан Петко войвода и много други знайни и незнайни българи, борци срещу поробителя.

* * *

... Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?...
... Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин,
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси,
крило бе Чавдар войвода!...
(Хр. Ботев, „Хайдути”)

18. Когато е имало водачи и организатори, българите се участвали масово и във въстания срещу поробителя. Те са се включвали във въоръжената борба и на съседни народи. Българите са подкрепяли с оръжие в ръка и всяка война, всеки военен поход срещу турската държава, надявайки се и при тях да дойде свободата. Само едно десетилетие след падането на Търновското царство в България избухва въстание срещу турците. За него има оскъдна информация, но все пак се знае, че е било със значителен размах и е продължило няколко години. Подпомогнато е от Унгария и Влашко. Организатори и водачи на въстанието са били Константин и Фружин. Константин е син на владетеля на Видинското царство Иван Страцимир, а Фружин е син на Търновския цар Иван Шишман. Цар Фружин Асен до края на живота си остава непримирим противник на турците. Името му се споменава при почти всички антиосмански действия през първата половина на ХV век. Цар Фружин взема участие и в похода на полския крал Владислав срещу турците и загива в прочутата битка край Варна през 1444 год. Достоен син на достоен баща! Тъкмо обратното може да се каже за най-големия син на Цар Иван Шишман - Александър. Той се “венчае” за позора. Александър приема исляма и под името Искендер завършва земния си път като управител на турска провинция в Мала Азия.

* * *

През 1443-1444 год. полско-унгарския крал Владислав III Ягело организира кръстоносен поход за прогонване на турците от европейския югоизток. Участват полски, унгарски, немски и френски рицари, чешки хусисти и сръбски отряди. Движейки се към София, кръстоносната войска побеждава в няколко битки. За да не допуснат зимуването и снабдяването й с продоволствие, турците опожаряват София и селата в цялата околност. На следващата 1444 год. кръстоносците минават река Дунав и тръгват на изток през Северна България. Към тях се присъединяват хиляди българи. За мащаба на българската подкрепа говори в писмото си един военачалник от кръстоносната армия: “Нашата войска е добре... и се увеличава всеки ден с българи.” Превземайки по пътя си няколко крепости, кръстоносците достигат до Варна. Там в битката срещу турците отначало имат превес, но после си казва думата закалената яничарска пехота. Кръстоносците са разбити, загива и крал Владислав, наречен по-късно Варненчик. Поражението на кръстоносците край Варна затвърждава османското господство над Балканите. Надеждата на българите за освобождение помръква за дълго време.

19. През 1571 год. в морската битка при Лепанто с флота на християнските страни, турците търпят катастрофално поражение. Срива се митът за тяхната непобедимост. У българите се запалва искрата на надеждата и в България започва подготовка на въстание. Съзаклятието обхваща Търново, Русе, Шумен, Преслав, Пловдив, Никопол, Видин, Оряхово, Варна и др. Въстанието избухва през 1598 год. Негов център е Търново. Водачи са търновският архиепископ Дионисий (грък по народност), никополският първенец Тодор Балина и дубровнишките търговци Павел Джорджич и братя Соркочевичи. Над две хиляди села отхвърлят властта на турците. Но външните сили - Влашко и Австрия - оттеглят подкрепата си и това решава съдбата на въстанието. стотици села са изпепелени. Петдесет хиляди българи преминават Дунава, търсейки спасение във Влашко. А колко ли хиляди са изкланите? След това въстание европейци, минали през България, са видели край Ниш и Одрин по една внушителна пирамида от човешки глави. Навярно поробителят е искал белеещите се черепи да напомнят на българите какво ги чака, ако решат отново да се бунтуват.
Второто Търновско въстание избухва през 1686 год. Главен организатор и водач на въстанието е княз Ростислав Стратимирович, който се е считал за потомък на българския цар Иван Страцимир. Въстаниците завладяват Търново, но са принудени да се оттеглят под напора на турците. Един петхиляден отряд, водейки тежки сражения, се придвижва от Търново до София. Там е пресрещнат от силна турска войска и разбит. Оцеляват малцина. Следва познатата кървава разправа с населението от района на въстанието.
През 1688 год. избухва Чипровското въстание. То е предшествано от военна кампания на австрийските войски срещу Турция. Към австрийската армия се присъединяват хиляди българи и участват в боевете. Сигнал за въстанието е превземането на Белград от австрийците. Водачи на въстанието са Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Въстава цветущият тогава град Чипровец, а също и селата в района. Идват и българските отряди от австрийската армия. В района на днешния град Монтана въстаниците са изненадани от удар на протестантските войски на унгарския граф Текели. Загиват няколко хиляди въстаници. Оцелелите са оттеглят и укрепват в град Чипровец. Там са обградени от унгарски, татарски и османски орди. Чипровци искат да живеят свободни, отказват да се предадат и храбро се защитават. Но силите са неравностойни. След яростен пристъп въстаниците са сломени и Чипровец е овладян. Населението е подложено на клане, а градът - на разграбване и опожаряване. От района на въстанието успяват да избягат и да се спасят едва около 3000 души. Те достигат до Влашко, а след това се заселват в района на Брашов в Трансилвания. Техните потомци са запазили и досега българското си име.
Историкът Клайнер пише за потушаването на Чипровското въстание: “Турците превърнаха в пепелища тия селища... С нечувана жестокост избили повечето от възпрепятстваните да избягат, без разлика на пол и възраст, а други отвели в робство.”
За разправата на турците с чипровци пише и тогавашният софийски архиепископ Стефан Кнежевич. По неговите думи безмилостно са посечени всички мъже - и млади, и стари, освен момченцата на шестгодишна възраст, които са заробени. Избити са и всички жени, освен младите, които също са заробени. Всички църкви, манастири и къщи на християни са изравнени със земята.” Затова и повече от десет години след въстанието Чипровец и околността са били напълно безлюдни.
През следващата 1689 год. австрийската армия настъпва отново на Балканите. Българите от Видинско, Берковско и Пиротско се хващат за оръжието и се включват в боевете. Те участват при превземането от австрийците на Видин, Белоградчик, Берковица, Ниш и Кюстендил. Накрая и тази надежда за освобождение угасва.

20. Въпреки претърпените погроми, у българите не стихва жаждата за свобода и правда и поривът им за борба. Не намирайки възможност да се борят в родината си, те участват с оръжие в ръка срещу враговете и поробителите на други народи. През тези векове хиляди българи се бият на страната на Русия и Влашко при войните им срещу турците. Български доброволци има при донските и запорожки казаци при военните им сблъсъци с турците през 1587, 1606, 1629 и 1648-1654 години. Българи се бият в редовете на руската армия при войните на Петър Велики през 1699, 1710-1711 година, а също и по време на руско-турските войни през 1768 и 1787 години. През руско-турската война през 1806-1812 година българските доброволци в руската армия достигат 15 000 души. При руско-турската война от 1828-1829 год. населението от югоизточна България (района на Странджа) въстава и подпомага действията на руската армия. Формирани са 12 доброволчески български дружини, които се бият под руските знамена. Заедно с въстаниците сражаващите се българи са около 25 000 души. Но руската армия се оттегля, без да е постигнато нещо за българската кауза. Заедно с нея от района на Странджа тръгват десетки хиляди бежанци. Техните потомци и сега живеят в Молдова и Южна Украйна.
По време на Кримската война (1853-1856 год.) българският доброволчески корпус при русите наброява 4000 души. Български доброволци са в състава на австрийската армия при отбраната на Виена през 1529 год. Над 4000 българи вземат участие в гръцкото въстание през 1821 год. Капитан Петко воевода с няколко стотин българи се бият и по време на Критското гръцко въстание през 1866 год. Хиляди българи участват в сръбското въстание от 1804 год. По време на сръбско-турската война от 1876 год. осем български дружини с над 5000 души се сражават в редовете на сръбската армия. Много българи се бият при Гарибалди за обединението на Италия.
През първата половина на ХIХ век има много въоръжени начинания и на територията на България. През 1835 год. въстават селата в Нишко, Пиротско, Берковско и Белоградчишко. Въстаниците се над 5000. През 1837 год. същият район отново въстава. През 1841 год. избухва Нишкото въстание. През 1850 год. пламва въстание във Видинско, Кулско, Белоградчишко и Ломско. Навсякъде въстанията са потушени с кланета и разорения. През 1841, 1842, 1843 год. нашата емиграция в Румъния организира чети, които преминават в България и се бият срещу турците. И колко ли още не знаем за достойните дела и геройски подвизи на нашите предшественици през онези мрачни векове? Тогава народът ни не е спал, както се мъчат някои сега да ни убеждават, а се е БОРИЛ! И никак не е случайно, че френският поет, историк и политик Ламартин (ХIХ век), след посещението си по българските земи, ще заяви: “Този неукротим и патриотичен народ не може да бъде заробен още дълго време, той ...от самата природа е създаден да бъде свободен.”

* * *

Дълбок поклон пред БЪЛГАРИНА, живял през тази мрачна епоха! Вечна слава на знайните и незнайни борци за свобода и човешки правдини!

21. През ХVIII век започва постепенно възраждане на националното самосъзнание. Натрупва се енергия и укрепва волята за възстановяване на българската държавност. Този процес се усилва през ХIХ век и се материализира като борба за църковна независомост, просвещение и въоръжена борба за освобождение от турския гнет. Но народът ни не ще има достатъчно сили за да извоюва сам свободата си. България ще възкръсне от мрака и смрадта на петвековната робия благодарение на руското оръжие.
Българското ВЪЗРАЖДАНЕ обхваща периода от началото на ХVIII век до Руско-турската война от 1877-1878 год., в резултат на която се възстановява българската държавност. Възраждането е преди всичко пробуждане на българите за светлина, за знание, за напредък, за духовно съзряване и развитие, за единение и издигане на националното самосъзнание на по-високо равнище, за икономически подем. Възраждането е и широко народно движение за постигане на национално освобождение и създаване на свободна българска държава. През ХVIII и ХIХ век българите се НАДИГАТ от мрака на забравата и заявяват открито волята си да бъдат свободни и да тръгнат по собствен път на развитие. Енергията на българското Възраждане е изключително мощна, а резултатите - удивителни. Затова и авторът Луи Леже ще напише, че “Българското възраждане е едно от чудесата на ХIХ век.”
Още от самото си начало българското Възраждане изпитва силно влияние от Панславизма. Това влияние намира израз преди всичко в:
- славянизация на етническото самосъзнание на българите;
- упование (надежда), че освобождението ни ще дойде с помощта на Русия;
- силно политическо и културно влияние на Русия в България;
- навлизане на много руски думи в българския език.

* * *

Панславизмът е идея, идеология и движение за единение и последващо обединение на славянските страни и народи. Той възниква в началото на ХVII век. Един от главните първоначални вдъхновители на панславизма е дубровнишкият абат Мавро Орбини. През 1601 год. той издава книгата си „Царство на славяните”. В книгата си Мавро Орбини твърди, че славянски език се говори в Европа, Азия и Африка. Той приобщава към славяните скити, готи, унгарци, българи, дори и Александър Македонски. Твърди също, че българите като славяни били дошли от Скандинавия и т.н. Очевидно е, че всичко това са измислици, които не почиват на никакви обективни данни. Но тези измислици се оказват много полезни в практически план, защото обслужват много добре имперските цели и политика на Русия. Затова и панславизмът още с появяването си е приветстван и прегърнат от руския царизъм. През ХVIII век Москва е обявена за Трети Рим, а Русия - за наследница на Византийската империя. През 1769 год. руската императрица Екатерина II се обръща с манифест към балканските народи. В манифеста се казва, че Москва е Трети Рим... повикан от историята да освободи православните християни от неверниците, а в по-далечна перспектива да наложи “правата вяра” и на целия свят. Призовават се също балканските народи да подкрепят Русия във войните й с Турция. През следващите десетилетия руският панславизъм е вече добре изградена политическа доктрина с далечни цели - завладяване на Цариград, протоците и прилежащите територии. Постепенно панславизмът се превръща в организирано движение, към чиито идеи стават съпричастни, както видни личности, така и цели народи. Един от тези народи са и българите.
Изкривяването на историята от панславизма е пуснало толкова дълбоки корени и е така силно, че дори и сега се появяват смехотворни панславистки “научни” твърдения. Така например в своя „Славянски алманах” от 1997 год., руският “учен” В. П. Гудков “доказва”, че всички южни славяни дължат своето съвременно писмо на Русия. На този „учен” трябва да се припомни, че украинският панславист Георги Хуца (преименувал се в Ю. Й. Венелин) още в началото на ХIХ век признава, че Киевска Русия приема от България, както християнството, така и кирилицата. На панславизма се поддава и Паисий Хилендарски, възприемайки твърдението, че българите са славяни. А какво ни казва историята за славянската принадлежност на нашия народ?
Докъм края на ХVI век нито у българите, нито у славяните, нито в който и да е друг народ, не е имало впечатление, че българите са част от славянството. Историкът Клайнер в своята „История за българите” от 1761 год., също не смята българите за славяни. По-късно и Г. С. Раковски се опитва да отхвърли мита за славянското потекло на българите. Но заразата на панславизма е толкова силна и дълбока, че битува в българската историография и в съзнанието на народа ни и до наши дни.
Това, че някога към българската държава са приобщени и след това претопени големи славянски маси, не означава, че техните потомци са считали себе си за славяни. През средновековието такива славянски маси са интегрирани и от унгарската, и от румънската, и от гръцката народност - но тези народи не казват, че принадлежат към славянството. Това, че има силен славянски субстрат при формирането на българската народност, не означава, че българите принадлежат към славянската общност. Към такъв извод водят и разнообразните обективни данни, с които се разполага сега.
Дори езиковите мотиви за принадлежността на българите към славянството, доказват тъкмо обратното. Българите не са разбирали проповедите на църковно-славянски език, както по времето на княз Борис I, така и по времето на Паисий Хилендарски. Те не разбират този език и днес. Изключение правят само тези българи, които са изучавали в някаква степен руския език. В същото време църковно-славянският език е бил разбираем в Русия и Украйна винаги. В съзвучие с гореказаното е констатацията на католическия архиепископ Петър Богдан Бакшев (1601-1647 год.). При идването си в България той с почуда установява, че българите изобщо не разбират православните проповеди, водени на църковно-славянски език. А това е леко русифицираният Кирило-методиев език. Че българите изобщо не разбират руския език, ще установи при идването си в България и панславистът Ю. Й. Венелин.
Българският език се различава от славянските езици по граматическия си строеж. А фактът, че в него има огромно количество славянски думи, е лесно обясним. Тези думи навлизат в употреба от българите постепенно. Процесът на подмяна на речниковия фонд трае векове. Част от славянските думи идват в българския език заедно със самите славяни, влели се в българската народност. Друга част са усвоени при утвърждаването на черковно-славянския език за богослужебен, за книжовен (образователен) и за официален държавен през средновековието (IХ-ХIV век). По-късно, по време на Възраждането в българския език се вливат отново хиляди славянски думи. Това става по различни направления и способи. С разгръщането на широко образователно движение много българи учат в Русия. Те се връщат от там с много русизми в езика си. От Русия идва в България и огромен поток от книжнина във всички области на знанието. Всичко това става в период, когато се формира съвременният ни книжовен език. И този език възприема русизмите.
Преди и след Освобождението в България е налице образователен бум - съществуват хиляди светски училища и почти целият народ е ограмотен. Но обучението се води на книжовен език, в който има огромно количество русизми. Естествено е тези русизми, като по-модерни понятия, да изместят равностойните им по смисъл български диалектни понятия. Впоследствие дублираните с русизми български диалектни думи постепенно изчезват от езика ни. Но не само българския език е препълнен с чуждици. Подобно е положението, например, и в английския език. Там половината от лексиката са заемки от латински и френски.

22. Приема се, че искрата на Българското Възраждане е запалена от Паисий Хилендарски с написването на История Славянобългарска през 1762 год. Известно е каква е била обстановката през онези мрачни векове. Тогава народът ни е бил смазан от непосилен всекидневен труд - от тъмно, до тъмно, от всевъзможни данъци и тегоби, от жесток етнически, религиозен и културен гнет. В усилията се да оцелее на българина едва ли му е било до това да мисли за родовите си корени и да си спомня и предава на идващите след него родовата памет.
Така постепенно, от поколение на поколение от устната традиция на народа ни е изчезвала българската история. Затова по времето на Паисий в народната памет не е имало нищо от славното българско минало. За да се стигне до такава забрава на историята ни основна причина е и системното и последователно унищожаване в продължение на векове на физическите носители на българската историческа памет.
При покръстването при княз Борис I през IХ век изчезват КОЛОБРИТЕ. А те са били главните носители на знанието при българите, в това число и на историческото знание. Като се има предвид, че най-важните тайни са предавани устно, макар че българите са имали и свещена книга, може да се предположи какво е загубено. Без съмнение заедно с поругаването и унищожаването на тангристките светилища и избиването на колобрите, са унищожени и безценните им книги. По-късно същата участ ще сполети както богомилите, така и техните книги. А се знае, че богомилите са имали като отделни заглавия 366 книги. Загубата е изключително голяма, защото богомилите наследяват част от тангристкото знание и го съединяват с християнството. А в това знание несъмнено е имало и история.
Още по-късно,през ХIV век, в годините преди падането на Търновското царство и Патриарх Евтимий става един от тушителите на българската историческата памет. С неговото височайшо благоволение са били хвърлени на кладата и изгорени старите (нехристиянски) книги, защото създавали ереси. Във връзка с това деяние може да се припомни една сентенция, която гласи, че „...когато казват, че горят книги за добро, на човек трябва да му настръхва косата”.
При турското нашествие и по време на робството заедно с църквите, манастирите и градовете, са горели и книгите. Тогава “изчезва” като физически носител на историческата ни памет и българската аристокрация. Една част от нея е избита, друга - турцизирана, а трета част емигрира. Турцизираните аристократи и емигрантите бързо губят етническото си самосъзнание - то не им трябва. Така се губи и българската историческа памет, на която те са носители - тя също не им трябва. Пак по време на робството фанариотското духовенство на цариградската гръцката патриаршия плъзва по църкви и манастири навсякъде из страната и най-усърдно унищожава всяка българска книжнина, до която успее да се докопа.
Унищожаването и укриването на носителите на нашата история продължава и в най-ново време. Така например през 30-те години на ХХ век на ж.п. гара близо до София се запалват и изгарят три ж.п.вагони с архивни материали, предоставени ни от турското правителство и касаещи българската история. Оказва се, че този архив е неудобен за много знатни фамилии на Нова България. А в мътното време след 1945 год., съветски и наши другари претарашват отново българските църкви и манастири и изземват голямо количество книги. Каква е съдбата на тези книги сега никой не знае. Може да са унищожени. Но е по-вероятно да са в книгохранилищата в Москва. И колко ли още посегателства върху клетата ни история е имало, за които не знаем.

* * *

След като наши и чужди инквизитори на историческата ни памет са се трудили така старателно в продължение на векове, не бива да се чудим защо толкова малко знаем за Великото Българско Историческо Минало! Затова и напълно закономерно е по времето на Паисий народът ни да не знае нищо за своята история, а в по-късно време като българска история да фигурират разни нелепости и откровени лъжи.

23. Към ХVII-ХIII век липсата на собствена история се оказва, твърде опасно за оцеляването на нашия народ. Гръцкото възраждане вече е започнало. Там действат светски училища, развива се образованието, утвърждава се националното съзнание, консолидира се нацията. Много българчета учат в гръцки училища на гръцки език и постепенно започват да се гърчеят. Изглежда, че процесът на загуба на националното самосъзнание сред българите и на замяната му с гръцко такова е придобил застрашителни размери! Затова и Паисий бие тревога със своята „История славянобългарска”. И навярно той е решил да избере по-малкото зло, като причисли българите към славяните, с което да се постави преграда пред гръцката и турската алтернатива. Такова предположение има основание, защото се знае, че Паисий не се е отнасял с особена любов към сърби и руснаци, заради тяхното високомерно отношение към българите. И въпреки всичко това, той приема панславизма и чрез своята История става негов проводник. Друга възможност тогава просто не е съществувала.
И така в чистото поле на българското национално съзнание през ХVIII век е посято семето на панславизма. Това семе бързо пониква, избуява и дава обилни плодове, от които се ползваме и до ден днешен. Насаждането на славизма и русофилството върви ръка за ръка със събуждането на националното ни съзнание, с прохождането на новобългарската просвета и култура, с надеждата за национално освобождение.
Зовът-укор на Паисий “О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш и не четеш на своя език и не думаш?” е бил отправен към чуждопоклонниците, към дезертьорите от българската общност. Този зов намира бърз отклик и многобройни поддръжници в цяла България. Така само от една искра пламва огънят на Българското Възраждане.
Ревностен радетел на българщината е и Софроний Врачански (1739-1813 год.). Той е преписвач, разпространител и пропагандатор на Паисиевата история. Друг значим народен будител и просветител е Петър Берон. През 1824 год. той издава така наречения Рибен буквар, който за времето си е бил един образцов светски учебник. П. Берон се обявява за светско образование, за отхвърляне на килийното училище, даващо ограничено религиозно образование.
Първото българско светско училище, наричано още “взаимно”, е открито в Габрово от Васил Априлов през 1835 год. Пръв учител в него е известният възрожденски книжовник Неофит Рилски. До Кримската война в България ще има 50 такива класни училища, а при Освобождението те са около 1500. До Освобождението са открити и три български средни училища (гимназии) - в Пловдив, Габрово и Болград (Бесарабия). Българското просветно дело набира бързо мощ. До Освобождението са издадени 1800 книги, а периодичният печат има 90 вестника и списания. Откриват се и 130 читалища, които са уникални български духовни светилници. Изявяват се забележителни автори - възрожденци като Найден Геров, Георги С. Раковски, Добри Чинтулов, Иван Богоров, Григор Пърличев, Петко Р. Славейков, Стефан Стамболов, Христо Ботев, Иван Вазов, Васил Друмев, Любен Каравелов и др.
През 1869 год. в Браила се създава Българското книжовно дружество, приемник на което е Българската академия на науките. Така потокът на българското просвещение само за няколко десетилетия се превръща в пълноводна река.

* * *

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови!
......
Напред! Науката е слънце,
което в душите грей!
Напред! Народността не пада
там, гдето знаньето живей!
(Стоян Михайловски)

* * *

Българското възраждане ни е оставило и забележителни произведения на архитектурата и строителството, на художествените занаяти и изобразителното изкуство, на песенното народно творчество. През този период възникват и процъфтяват така наречените възрожденски градчета - Копривщица, Котел, Трявна и много други. Те представляват прекрасни архитектурни ансамбли от уникални възрожденски къщи с външна и вътрешна украса от дърворезба.
През Възраждането по българските земи започва и икономическо съживяване. Процъфтяват различни занаяти, свързани със задоволяването със стоки, както на местни нужди, така и на турската армия. Възниква и манифактурно, а впоследствие и фабрично производство. Само в една манифактура в Цариград работят 1000 работници-българи. Преди Освобождението България е най-развитата в икономическо отношение територия на турската империя. Българските търговци достигат и до най-отдалечените краища на тогавашна Турция.

24. Една от най-важните страни на българското Възраждане е борбата и постигането на църковна независимост. Знае се, че един от стълбовете-крепители на народността ни е Българската православна църква. Тя е била и важен гарант за духовното и етническо единство на народа. Затова в миналото - през Средновековието и по време на турското робство е било отделяно толкова голямо внимание на независимостта и целостта на българската църква. Така и било и след Освобождението. Така би следвало да е и сега. През ХVIII и началото на ХIХ век се забелязват отчетливо асимилаторски амбиции на гръцкото духовенство спрямо българите. Стремежът да бъдат погърчени българите е бил в съответствие с гръцката национална доктрина. Това е така наречената “Мегали идеи”. Тази доктрина цели възстановяване на византийската империя като гръцка държава. В тази държава е трябвало да бъдат включени и българските земи заедно с българите.
Ревностен последовател на тези намерения е цариградската патриаршия.
Освен асимилаторските деяния, гръцкото духовенство подлага българите и на непосилни икономически гнет. Това е намирало израз в събирането на специален църковен данък, наречен “владичица”. С тези пари е била издържана пирамидата от корумпирани служители на патриаршията. Освен това е имало и ангария - безплатен труд за църквата, което е било задължение на християните. За размера на това ограбване на труда на енориашите може да се съди само по един факт. А той е, че всеки нов вселенски патриарх за да “седне на стола си” е трябвало да подари на султана 100 000 жълтици. А тези патриарси са се сменяли доста често.
Към средата на ХIХ век тази корупция и този гнет са били вече непоносими за българите. Затова и пламва борбата за църковна независимост. Тя е оглавена от Нефит Бозвели и Иларион Макариополски. Първата значима стъпка към църковната независимост е актът за открито неподчинение на патриарха по време на тържествената великденска литургия на 3 април 1860 год. Тогава Иларион Макариополски, който води литургията, не произнася името на вселенския патриарх. Вестта за това бързо достига до всички краища на България. Последвало повсеместно брожение и надигане на българите за смяна на гръцките владици. Гръцките духовници са прогонени от Прилеп, Охрид, Велес, Врана и много други градове. Турското правителство е принудено да отстъпи и да признае независимостта на българската църква. На 27 февруари 1870 год. със специален султански ферман се обявява създаването на самостоятелна българска екзархия. В нея са включени епархиите на Русе, Силистра, Шумен, Търново, София, Враца, Ловеч, Видин, Ниш, Пирот, Кюстендил, Самоков, Велеш, Варна, Пловдив, Сливенския санджак и Созополската кааза. Тези епархии обхващат почти всички земи, населени с българи.
Пръв духовен глава на българите става екзарх Антим I, а седалище на екзархията е Цариград. Така с пълен триумф приключва борбата на народа ни за независима българска църква.

25. Сърцевината на Българското Възраждане, най-важната задача, която трябва да реши, е отхвърлянето на турския гнет и създаването на свободна, независима българска държава. След Кримската война (1853-1856 год.) борбата за националното ни освобождение придобива голям размах и се превръща в организирано движение. По това време в съседна Румъния, а също и в Южна Русия, има многобройна българска емиграция. Една част от нея се занимава с търговско-стопанска и книжовна дейност. А другата, по-голямата част от емиграцията е политическа. Това са млади българи избягали от тиранията и търсещи начини и средства да се борят за освобождението на родината си. Това са хъшовете.
Пръв идеолог и организатор на национално-освободителната ни борба е Георги С. Раковски. Негови са думите, че българите от меч са загубили свободата си и пак трябва да я добият. Иначе никой не ще ги освободи, ако те самите не го направят. Раковски е радетел за изготвяне на предварителен план за действие и за изграждането на стройна организация с единно ръководство. Той не вярва в безкористната помощ на съседите ни и стига до идеята за освобождение със собствени сили. Раковски счита, че въоръжената борба ще има успех, ако се организира и вдигне въоръжено въстание вътре в страната. То трябва да се съчетае с нахлуване на добре подготвени чети от територията на съседни страни. През 1862 год. Раковски организира въоръжен отряд от 600 души, българи - наречен легия, и с нея се бие срещу турците в Белград. В легията участват бъдещите ни национални герои Васил Левски и Стефан Караджа. Раковски е бил мъжествен и кален в битките българин. Той не загива в бой с турците със сабя в ръка, за каквато участ е достоен. Раковски умира от болест през 1867 год., недочакал пламъците на освободителната революция.

26. През 1867 год. в Румъния са формирани четите на воеводите Панайот Хитов и Филип Тотю. Тяхната задача е била да повдигнат духа на населението и да проверят неговата готовност за въстание. Знаменосец в четата на Панайот Хитов е Васил Левски. След стъпването на българския бряг четата на Филип Тотю води бой с турците близо до Севлиево. Оцелелите четници, заедно с четата на Панайот Хитов, достигат до Сърбия, движейки се по билото на Стара планина.
През 1868 год. българската емиграция в Румъния формира и въоръжава чета от 130 души, закалени в боевете хъшове. Воеводи са Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 6 юли 1868 год., под развятото знаме със заветните думи СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ, четата стъпва на българския бряг близо до Свищов. Там е пресрещната от турска войска. При придвижването към Балкана, в няколко люти схватки с врага, загиват повечето от четниците. Такава е участта и на воеводата Стефан Караджа. Запомнен е неговият последен бой с врага, разгорял се близо до Севлиево. Там Караджата сам се врязва устремно в турските редици и сечейки със сабята си омразния враг, пада, покосен от вражески куршум. С оцелелите около 40 четници Хаджи Димитър достига до връх Бузлуджа в Стара Планина. Там са предадени на турците. На 18 юли, в продължение на три часа и половина, група от трийсетина души от четата води последния си бой. Загиват всички с изключение на няколко души. Един от тях е Христо Н. Македонски, родом от Македония. Благодарение на неговата книга знаем какъв е бил героичният път на четата от Дунав до Бузлуджа.
За легендарния подвиг на тази български орли, за тези храбри и достойни български юнаци Христо Ботев ще напише едни от най-вдъхновените си и красиви стихове.

* * *

Жив е той, жив е! Там, на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак в младост и в сила мъжка.
......
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят!..
(Хр. Ботев, „Хаджи Димитър”)

* * *

Вестта за подвига на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа се разнася като камбанен звън по цялата българската земя. Това е пробуждащ звън за все още спящите. Това е и вихрен смерч, дал на българите енергия и воля за борба срещу поробителя.

27. След гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, българската революционна емиграция бързо проумява, че с помощта на чети не е възможно да се вдигне народът и да се постигне освобождение. Водачите на емиграцията ни достигат до идеята за организиране на всеобщо въстание в България. Един от тези водачи - Любен Каравелов - ще изкаже крилатата фраза: “Свободата не ще Екзарх - иска Караджата!” В тези години нашата емиграция е наподобявала клокочещ, изпълнен с могъща енергия вулкан. Този вулкан ражда титана на националноосвободителната ни борба ВАСИЛ ЛЕВСКИ.
Захвърлил калугерското расо, Левски още от младини се посвещава на борбата за освобождение на Отечеството. Едничък смисъл на живата си той е виждал в това да “служи до смърт” на България и да работи “по народна воля”. Левски е закален в битките революционер. Той е природно надарен с мъдрост, разум, смелост и желязна воля. Затова и бързо се налага като лидер на освободителното движение. Левски стига до убеждението за самостоятелния характер на нашата революция и в тази връзка - за необходимостта от създаване на вътрешна революционна организация. Прозрял пътя, Левски се заема сам с изграждането на тази организация.
От 1869 до 1872 год., с риск за живота си, в лишения и несгоди, Левски обикаля неуморно села и градове и успява да създаде мрежа от близо 400 частни (местни) революционни комитета. При тази си дейност той е покорявал с пословичната си честност, искреност и принципност, със своята безпределна душевна чистота. Със своята мъдрост и неукротима енергия Левски е предизвиквал доверие у хората, с които се е срещал и те са го следвали. Биха ли му повярвали, ако усетят макар и следа от егоизъм в него? Едва ли!
Като тънък познавач на психологията на българина Левски усеща най-болезнената струна, в народната душевност и ще я докосне с думите: “И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни, с пълна свобода в земята ни.”
Самоотвержеността на Левски и липсата на каквито и да е егоистични подбуди в него се доказва и от думите и от делата му. През 1868 год. Левски ще напише на П. Хитов: “Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си.” Каква по-точна характеристика може да има за кристално чистия душевен мир на АПОСТОЛА НА БЪЛГАРСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ.
Личните качества на Левски и неговите дела го утвърждават като български феномен, нямащ равен на себе си в европейската история.
Левски обосновава необходимостта от въоръжена борба и революция с невъзможността освобождението да се постигне по друг начин. Той е идеолог, стратег и организатор на тази революция. Левски е убеден, че без организация със строга конспиративност и желязна дисциплина, успех не може да има. В тази организация трябва да влизат хора, които “са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни”. Прозрял важността на всичко това, Левски се е мъчел да предаде своя опит и мъдрост на съратниците и последователите си. За жалост не е притежавал такива качества Димитър Общи, първият помощник на Левски във вътрешната организация.
Димитър Общи е бил обаятелна, буйна личност, предан на делото професионален революционер. В същото време е бил склонен на авантюристични, необмислени действия. Въпреки забраната на Левски, Димитър Общи и хората му нападат и обират турската поща при преминаването й през Арабаконашкия проход. Впоследствие той е заловен и разкрива на турците много от комитетите. С това си деяние нанася непоправим удар на революционната организация.
При опита си да укрепи организацията, Левски е заловен на 25 декември 1872 год. в Къкринското ханче, близо до Ловеч. Разпространеното убеждение, че е предаден, не се доказва с нищо. Най-вероятно залавянето на Левски е една случайност. Той е откаран във София ,където е осъден от турски съд на смърт. Левски увисва на бесилото на 19 февруари 1873 год.

* * *

...Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово.
...
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба...
(Ив. Вазов, „Левски”)

* * *

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная - ти плачеш майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българио,
виси на него със страшна сила.

(Хр. Ботев, „Обесването на Левски”)

28. След смъртта на Левски нашата емиграция е смутена и обезверена, а революционната организация изпада в тежка криза. Това трае до лятото на 1875 г. Тогава Българският революционен централен комитет (БРЦК) изпраща в България апостоли, за да готвят въстание. Изпратена е и група, начело със Стоян Заимов, която да подпали Цариград. Прибързаността и липсата на достатъчно подготовка предопределят провала на Старозагорското въстание от 1875 год. Но неуспехът не отчайва българските хъшове. По това време Никола Обретенов ще напише на майка си (Баба Тонка): “Ние не ще оставим Турция на мира, или ще измрем всинца, или ще освободим България.” А Христо Ботев в пламенен призив ще каже: “Нужна е революция народна, незабавна, отчаяна... Нашето съществуване като народ е съмнително, ако ние не вземем участие в съсипването на Турция... Сега е... време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода... ако не искаме да бъдем последни...”
През октомври 1875 год. революционните ни дейци създават Гюргевския централен комитет начело със Стефан Стамболов. Комитетът взема решение за подготовка и вдигане на въстание в България през пролетта на 1876 год. Страната е разделена на четири революционни окръга:

- Първи - Търновски, с апостол Стефан Стамболов;
- Втори - Сливенски, с апостол Иларион Драгостинов;
- Трети - Врачански, с апостол Стоян Заимов
и Четвърти - Пловдивски, с апостол Панайот Волов.

Впоследствие, при подготовката на въстанието, за център на четвърти окръг е избран гр. Панагюрище, а като главен ръководител се утвърждава Георги Бенковски.
През зимата и пролетта на 1876 год. кипи трескава подготовка на въстанието. Най-мащабна е тя в Панагюрския революционен комитет. Набавят се оръжие, дрехи и продоволствие, леят се куршуми. Изработени са и няколко черешови топчета - оръдия с дървени цеви. Това е нещо уникално и непознато в цялата човешка военна история от ерата на барута. Не е ли удивителна тази българска изобретателност? Не е ли възхитителен оптимизмът на тогавашните българи, които са мислели с тази “артилерия” да противостоят на турската армия, въоръжена с модерни стоманени круповски оръдия.
Предусещайки свободата, всеобщо патриотично настроение завладява и млади, и стари. Учителката Райна поп Георгиева ушива въстаническото знаме и извезва на него огнения призив СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ. Този момент на пробуждане на народа ни Иван Вазов описва само с едно изречение: “И в няколко дена тайно и полека, народът порасте на няколко века...”

* * *

Вятър ечи, Балкан стене,
сам юнак на коня
с тръба зове свойте братя:
всички на оръжие!

Дойде време, ставайте,
от сън се събуждайте,
доста робство и тиранство,
всички на оръжие!

Който носи мъжко сърце
и българско име,
да препаше тънка сабя,
знаме да развие!

(Д. Чинтулов)

* * *

На 14 парил 1876 год., в местността Оборище, ръководителите на IV революционен окръг свикват събрание на делегатите на всички революционни комитети. Събранието решава въстанието да бъде обявено на 1 май 1876 год., но поради предателство то избухва предварително. На 20 април 1876 год. в Копривщица пуква първата пушка. Под тържествения звън на камбаните Тодор Каблешков обявява началото на въстанието. Тогава той пише и своето “Кърваво писмо” с призив към своите братя по борба за незабавна подкрепа. След Копривщица въстават Панагюрище и Клисура, а впоследствие и десетки други селища на революционния окръг. Започва героичната Априлска епопея!

* * *

Боят настава, тупкат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна,
ний не сме веке рай покорна!

Нека с тоз удар врага да смажем
нека му гордо, братя докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.
(Ив. Вазов)

* * *

Бенковски със своята Хвърковата чета от 200 конници обикаля въстаналите селища и повдига техния дух и воля да се бият с врага. Но силите са неравни. Към въстаналите селища настъпва многоброен озверял башибозук и редовна турска войска - пехота, кавалерия и артилерия. Първи погиват Стрелча и Клисура. След четиридневна героична отбрана пада Панагюрище. Средногорието и въстаналите селища в Родопите са потопени в кръв. Избити са зверски и безогледно над 30 000 души - млади, стари, мъже, жени, деца. Само в Батак се изклани 5000 души. Затворени и заточени са 12 000 души. Разграбени и опожарени са стотици селища. В кланетата на своите кръвни братя дейно участие вземат и помаците - българо-мохамедани от Родопите.

* * *

Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
люто ранена...
(Из първия български химн след Освобождението)

* * *

На Панагюрище, Клисура, Еледжик, Батак, Перущица, Брацигово, Пещера, Стрелча и десетките други селища, погинали в пламъците на въстанието - СЛАВА И ПАМЕТ!

* *

Преди да тръгне към своята Голгота, гледайки горящото Средногорие, Бенковски заявява:
“Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!”

* * *

От другите революционни окръзи по-значими действия има в Търновския. Въпреки извършените предварителни арести от турската власт, въстават редица села в Търновско, Габровско и Севлиевско. Сформирани са силни чети. Търновската чета наброява 200 души. Тя е командвана от поп Харитон и се отбранява 10 дни в Дряновския манастир срещу 10 000 армия на Фазлъ паша. Габровската чета от 220 души е предвождана от юначния Цанко Дюстабанов, а Севлиевската чета - от Йонко Карагьозов. И тези чети се сражават храбро в десетдневни тежки боеве с врага.

* * *

Вечна слава на героите от Априлското въстание, на самоотвержените юначни българи - и на загиналите, и на оцелелите в кървавите схватки! Нека останат в народната памет ВО ВЕКИ ВЕКОВ имената на: Георги БЕНКОВСКИ - водач на въстанието в Средногорието. Той е подло предаден и пада пронизан от вражески куршум в Тетевенския балкан; Павел Бобеков - командир на въстаническите сили в Панагюрище; Захари Стоянов, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Васил Петлешков, Тодор Икономов, Кочо Честименски, Стефан Стамболов, Поп Харитон, Цанко Дюстабанов, Бачо Киро и хилядите други знайни и незнайни герои от Априлската епопея.

29. Епилог и героичен връх на устрема на българите към свободата през пролетта на 1876 год. е подвигът на Христо Ботев и неговата чета. Този подвиг идва след величавата Априлска епопея. Той ще увенчае българското име и България, с неувяхваща слава и приказен романтизъм, въпреки кървавия погром, сполетял народа ни.
Научавайки за въстанието в България, нашата емиграция в Румъния формира и въоръжава чета от 200 души. Воевода на четата е пламенният поет и революционер Христо Ботев. Четниците тайно, като обикновени пътници, се качват от различни румънски пристанища на австрийския кораб “Радецки”. И тези самоотвержени и юначни българи ще извървят достойно своя път на подвига и славата, за да се увенчаят с безсмъртие в народната памет.

* * *

Тих бял Дунав се вълнува
весело шуми
и “Радецки” гордо плува
по златни вълни.

Но кога се там съзира
Козлодуйски бряг,
парахода рог изсвирва,
развя се байряк.

Млади български юнаци
явяват се там,
на чела им левски знаци,
в очите им плам.

Горд отпреде им застана
младият им вожд -
па каза на капитана
с гол в ръката нож:

- Аз съм български войвода,
момци ми са тез,
ний летиме за свобода
кръв да лейме днес...
(Ив. Вазов)

* * *

На борда на кораба “Радецки” Хр. Ботев ще напише последното си писмо: “...Скоро ще извикат 200 гърла: “Да живее България!... Нашият девиз е: юначество и великодушие... сега е времето да покажете своите способности и своя патриотизъм... Бързайте да запишете имената си в историята на нашето освобождение! Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва...”

* * *

Вдъхни всекиму, о, боже,
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
(Хр. Ботев, „Моята молитва”)

* * *

На 17 май 1876 год. четата, водена от своя титаничен воевода, стъпва на българския бряг близо до Козлодуй и поема по пътя на безсмъртието. Още от дунавския бряг четата неотстъпно е преследвана от турски потери и с бой си пробива път към Балкана. В боя при Милин камък на 18 май загиват 30 четника. Останалите достигат до Врачанския балкан и на 20 май (2 юни нов стил) в района на върховете Камарата, Купена и Околоцича водят последния си бой. Там загива воеводата Христо Ботев.

* * *

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш...
...Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин че бесней
над бащино ми огнище...
... Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врага си безверни...
(Хр. Ботев)

30. Христо Ботев е Духовното Знаме на България!
Васил Левски е забележителен организатор и водач на народа за освобождение от турско робство.

БОТЕВ И ЛЕВСКИ са титаните на БЪЛГАРСКИЯ ДУХ! Тяхната исполинска духовна мощ идва от това, че потвърждават с делата си всичко, което казват и пишат! А с героичната си смърт, със саможертвата си, Ботев и Левски придобиват огромна духовна власт над българския род ВО ВЕКИ ВЕКОВ!
Нищо не е в състояние да помрачи святостта на Ботев и Левски, тяхното царствено величие! И колкото по-назад във времето остава подвигът им, толкова по-величествен ще става духовният им ръст.
Ботев и Левски са дадени на българския род СВИШЕ за да му помогнат:

- да прогледне и види смисъла на своя (земен живот);
- да преодолее сънния си унес и се изправи на крака;
- да отхвърли мерзостта и да прегърне мъдростта и благородството;
- да се пречисти душевно и да се извиси духом;
- да укрепи волята си и да набере сили и мощ;
- да върви уверено по предначертания му ЗВЕЗДЕН ПЪТ!

31. Вестта за българското въстание и за неговото жестоко, безчовечно потушаване се разнася в целия тогавашен културен свят. Цивилизована Европа е шокирана от турските зверства. Вълна от негодувание залива страни като Русия, Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Италия, Австрия, Чехия. Глас на възмущение от зверствата и на солидарност с българите издигат видни личности като: Виктор Юго, Гарибалди, Макгахан, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев, Гладстон и др. А германският канцлер Бисмарк в реч пред Райхстага заявява, че “след извършените кръвопролития в България, за Османската империя не може да има повече място в Европа.”
Най-силно е движението за солидарност с нашия народ в Русия. Руската общественост енергично настоява царското правителство незабавно да обяви война на Турция. В резултат на непреставащия натиск на общественото мнение, правителствата на шестте европейски велики сили - Русия, Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия са принудени да предприемат действия за решаване на българския въпрос. В резултат на това през декември 1876 год. в Цариград е свикана посланическа конференция, която решава да се даде автономия на България. Турция обаче отказва да удовлетвори исканията на великите сили. Това принуждава Русия да прибегне до силата на оръжието. С царски манифест, прочетен в Кишинев на 12(24) април 1877 год., Русия обявява война на Турция.
В началото на войната Русия е разполагала със 185 хилядна Дунавска армия и със 100 хиляди за Кавказкия фронт. Във войната на страната на Русия участва и Румъния с 60 хиляди души, Черна гора с 30 хил. и накрая на войната - Сърбия с 50 хиляди. Срещу тези сили Турция е противостояла с 500 хил. армия, от които 300 хил. на Балкансикя полуостров. Руската армия е била в процес на превъоръжаване и е разполагала със стари пушки и бронзови оръдия. Турската армия е била въоръжена с модерни пушки и стоманени круповски оръдия. Още с обявяването на войната към руската армия масово се стичат български доброволци. От тях руското командване фромира опълченски дружини с обща численост 12 000 души. На 6 май 1877 год. тържествено е връчено бойното знаме на българското опълчение. Това е Самарското знаме - подарено на опълчението от жителите на град Самара в Русия.
Руската армия преминава през река Дунав при град Свищов на 15(27) юни 1877 год. Свищов става първият свободен български град и посреща с неописуема радост своите освободители. Впоследствие навсякъде в България руските войски са посрещани от българите с хляб и сол и радостни сълзи.

* * *

- Мамо, мамо, я ги виж!
- Що е? - Идат погледни ги.
С пушки, с саби... - Що стоиш?
Скоро, чедо, поздрави ги.
Тях ги бог прати насам,
да помагат, чедо, нам...
(Ив. Вазов, Здраствуйте братушки)

* * *

След дебаркирането при Свищов основната част от руската армия блокира турските сили в района на Русе - Шумен - Варна - Силистра. Друга част обсажда крепостта Плевен, където е 60-хилядната армия на Осман паша. А преден отряд от 12 000 души, под командването на ген. Гурко, се устремява на юг и през Хаинбоазкия проход прониква в Южна България. В този отряд е и част от българското опълчение.
Пред Стара Загора отрядът на ген. Груко среща 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Руси и опълченци се бият храбро и достойно, но силите са неравни. Генерал Гурко е принуден да се оттегли и да заеме за отбрана прохода Щипка. Градът Стара Загора е изцяло опожарен от турската армия, а жителите му са подложени на заколение. Подобна е и участта на въстаналите подбалкнаски селища - Карлово, Калофер, Сопот, Казанлък, Мъглиж. Калофер се отбранява до последна възможност. Само там са избити 500 българи. Стотици са избити и в Карлово, Мъглиж и Казанлък. За тези събития чуждите кореспонденти ще напишат с тревога, че кланетата над бъларите надминават тези през месец май 1876 год. и че през тези дни Стара Загора напомня за жестокостите от Батак.
Сюлейман паша с армията си се устремява към Шипченския проход. Най-тежки сражения се водят на 9, 10 и 11 август 1877 год. Само на 9 август турците провеждат 11 яростни атаки. Руси и опълченци се държат твърдо и се бият храбро. Най-критичен е 11 август, когато защитниците на прохода остават без патрони, без вода и храна, а трябва да удържат напора на многократно превъзхождащ ги по численост противник. Но те успяват! Турците са спрени и проходът е спасен!

* * *

О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсети път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива...
... Последният напън е вече настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!”
... При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди,
бесни и шумещи! О, геройски час!...
(Ив. Вазов, „Опълченците на Шипка”)

* * *

Опълченци и руси защитават Шипка и съседните проходи още пет месеца.
Две руски атаки на Плевен на 20 и 30 юли 1877 година са безуспешни, дадени са хиляди жертви. А при атаката на 31 август загиват 15 000 руски и румънски войници, без да бъде постигнат успех. Плевен пада чак на 28 ноември, след продължителна пълна обсада. След Плевен руската армия се устремява на юг. В условията на люти януарски студове и виелици са преодолени старопланинските проходи. Загиналите от измръзване войници са хиляди. На 4 януари 1878 г. е освободена София, а след това и Пловдив. Разгромена е Шипченско-Шейновската групировка на турската армия. На 20 януари 1878 г. е превзет Одрин. Турция е пред пълна военна катастрофа и турското правителство иска мир.
На 3 март 1878 г. е подписан Санстефанския мирен договор между Русия и Турция. Този договор предвижда възстановяване на българската държава в границите, които почти съвпадат с тези на Българската екзархия. Санстефанска България е включвала исконните български земи между Дунав и Стара планина без Северна Добруджа; цяла Тракия, без Одринско и Гюмюрджинско; цяла Македония, без Солун и Халкидическия полуостров. Но създаването на голяма и силна българска държава не е било по вкуса на западните велики сили, особено на Англия. Затова през юни 1878 г. е свикан така наречения Берлински конгрес, който разпокъсва територията на България на пет части:

- Зависимо от султана Княжество България, състоящо се от днешна Северна България и Софийска област.
- Днешна Южна България, под името Източна Румелия, е полусвободна. В нея са разположени турски гарнизони и управителят на областта се назначава от султана.

- Одринска и Беломорска Тракия и Македония са върнати на Турция.
- Северна Добруджа е дадена на Румъния.
- Нишкият санджак, включително и районите на Пирот и Враня, са дадени на Сърбия.
С този безчовечен спрямо българите акт се предопределят бъдещите трагедии на народа ни през ХХ век. Русия не се противопоставя на Берлинския договор.

* * *

И въпреки всичко българите вече имат своя свободна земя. Тя ще е опората, чрез която сами ще могат да продължат да градят бъдещето си!

* * *

И нека всички поколения българи да знаят и да помнят, че тази свобода е донесена от РУСКИТЕ ЩИКОВЕ, че за нея загинаха десетки хиляди руски войни! Нека бъдем признателни и да отдадем дължимото като от сърце БЛАГОДАРИМ НА РУСИЯ!
Нека бъдем признателни и на другите народи, помогнали за освобождението ни!

* * *
За тази свобода дава неизброими жертви и нашият народ.
Нека помним и тачим хилядите българи, дали живота си, за да ВЪЗКРЪСНЕ БЪЛГАРИЯ! ВЕЧНА СЛАВА!