І.СЪЩНОСТ
Херметизмът е комплекс от философски и религиозни идеи, които водят своето начало от книгите на полулегендарния Хермес Трисмегист. Макар и някои да определят Херметизма като религия, той е по-скоро мистично учение. Херметиците възприемат мистичните идеи на Християнството, Будизма, Юдаизма, Исляма и Зороастризма, за да ги съчетаят с тяхното собствено духовно светоусещане и да конструират херметичната
философска концепция.
Тобил Чъртън, изследовател на мистицизма и окултизма удачно определя херметизма като: “Традиция, която е
едновременно умерена и гъвкава, предлагаща толерантна философска религия, религия на Всемогъщия Ум, пречистено възприятие на Бога, Космоса, Личността; предлага могъщ позитивен стимул за търсенията на
Духа. Херметизмът е отворен към познанието във всичките му форми.” Ако трябва да определим концентрирано същността на херметизма, то това е “Култ към Познанието”.
Херметизмът е изключително задълбочено възприятие за Вселената, мистична философия, духовно търсене и борба за усъвършенстване. Веобхватен стремеж към познанието. Словата на Еклесиаст твърдят, че
“познанието носи само печал”, а херметиците намират в познанието висшето щастие. Това е сложна духовна система, достъпна за хора с дълбок ум и търсещ дух. Това е мистична философия за елита в противовес на
каноничната християнска религия за масите. Елитарността на херметизма е още по-сило изразена, отколкото при гностицизма, опира се на чувството на различие и противопоставяне с общоприетото християнство, за да търси
силата си в познанието във всичките му форми.
Херметизмът дава духовната енергия за общества като богомилите, катарите, тамплиерите, илюминатите, розенкройцерите, франкмасоните. Така херметизмът се вплита дълбоко и трайно в световното духовно развитие от Античността до наши дни. Това е духовност на елита на човечеството в политиката, науката и културата. Това
система, подчинена на непрестанната борба на живота – борбата срещу робството на предубежденията, религиите, авторитетите; и борбата за съвършенстовото на познанието. Робът се бори за свобода, свободният – за съвършенство. Херметизмът е философия за свободните.
ІІ.ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ
1.Родоначалник на учението сагласно херметичната традиция е Хермес Трисмегист – Хермес Трижди Великия. Твърди се, че той е реална историческа личност – египетски жрец и мъдрец – според някои, живял по
времето на Мойсей, според други – по времето на Зороастър, според трети – по времето на Платон. Хермес Трисмегист, всъщност, е синкретизъм на гръцкия Бог Хермес и на египетския Бог Тот. И двамата са богове на магията и са водачи на душите на умрелите към отвъдното, посредници между Божественото и Човешкото. Тот е Бог на Мъдростта и патрон на астрологията и алхимията, просветител, вътрешен съдник – съвест. Хермес е символ на ловкия и съзидателен интелект. Ямблих обяснява в своето произведение “Загадките на Египет”, че този Бог на красноречието е общ за всички жреци. Хермес-Тот е наситен с двояка символика: обективно той концентрира съвкупността от познания – дошли от четирите краища на света и от всички равнища на съществуването; субективно той демонстрира многобройните начини, по които се приема посланието на мъдростта, разнообразните тълкувания, които получава словото му в съзнанието на хората.
2.Словото на Херметизма. Херметиците като цяло се обединяват около възгледа, че Хермес Трисмегист е авторът на 42-те книги, съставляващи писаното слово на Херметизма. Твърди се, че повечето от тези съчинения са
унищожени при пожара на Голямата александрийска Библиотека. Произведенията се групират общо взето в следната структура:
2.1. Corpus Hermeticum. Най-старият вариант е на гръцки език. Състои се от 12 книги. Конструирани са кото диалози между Хермес – от една страна и Поимандър – Бог, Асклепий и синът на Асклепий – Тат – от друга страна. В пъвите книги Поимандър – Бог учи Хермес на тайните на Вселената, а в по-късните книги Хермес предава наученото на Асклепий и Тат.
2.2. Изумрудената скрижала. Това е неголяма по обем книга, разкриваща Чудото на единичното: “Това, което е отдолу е еднакво с това, което е отгоре; и това, което е отгоре е еднакво с това, което е отдолу.” Изумрудената
скрижала се базира на трите страни на Мъдростта във Вселената. Хермес получава прозвището Тирсмегист(Трижди Велики), заради това, че е овладял тези три страни на Мъдростта – алхимията, астрологията и теургията.
Легенадата разказва, че изумрудената скрижала е намерена от Александър Велики в Хеброн на гроба на Хермес Трисмегист.
2.3. Кибалион. Сборник на Херметическата философия, издаден през 1912 г. от трима анонимни “посветени”, които твърдят, че книгата им е събрала много по-стари устни традиции. В тази книга задълбочено са представени
херметичните принципи и мистицизъм.
3.Трите страни на Мъдростта:
3.1.Алхимия. Изкуството на Слънцето. Алхимията има символичен смисъл – символизира пътя на превръщане на обикновения човек(символизиран от оловото) в посветения човек(символизиран от златото). Различните стадии на
химическо превръщане са метафора на Magnus Opus(Великият Труд на Духа).
3.2.Астрология. Изкуството на Луната. Според текстовете, приписвани на Хермес Трисмегист, тази страна на познанието е дадена на хората от Зороастър. Херметическата идея се изразява във възгледа, че в движението
на небесните тела е въплътен Божественият Ум. Познанието се постига, когато човек научи как тези движения влиаят върху Земята и как могат да бъдат управлявани.
3.3.Теургия. Изкуството на Звездите. Това е изкуството на Божествената Магия. Целта е да се постигне духовно единение с Божествената Съвест.
4.Принципът на единението. Херметизмът е преди всичко култ към Познанието. Началото на всичко е в Божественият Ум на Вселената. Всички създания – животни, хора, богове – съществуват в битието на този Вездесъщ Ум. Вселената е изградена от четирите символични елемента – земя, вода, въздух и огън. Водещ е законът на единението на нивата на съществуване – физически, умствени, духовни.
Принципът е, че каквото се случва на едно ниво се случва и на останалите. Идеята се пренася на плоскостта за
двуединството на Микрокосмоса – Личността и Макрокосмоса – Вселената. Те се преплитат и са взаимозависими. Важно място заема и идеята за причинноследстевената закономерност на битието. Всяка причина има следствие и всяко следствие има причина. Божественият Ум не допуска съществуването на такова нещо като “Шанс”.
ІV.МИСТИЧНАТА ФИЛОСОФИЯ
1.Митът за сътворението. Този мит е изложен още в първата част на “Corpus Hermeticum” (CH): “Умът-Бог, живот и светлина, роди със слово друг Ум-Демиург, бог на огъня и духа, и той създаде седем управители (т.е. седемте
планети - богове, от Слънцето до Сатурн - б.м.), които обгръщат в кръгове сетивния свят, и тяхното управление се нарича съдба.
Тогава Логосът на Бога изскочи от ниските елементи на природата и се съедини с Ума-Демиург (защото му беше единосъщен), а ниските елементи на природата останаха неразумни, така че да бъдат само материя. Умът-Демиург, който обгръща сферите и ги носи със свистене, завъртя своите творения и ги остави да се
въртят от неопределено начало до безграничен край. Защото движението им започва там, където свършва. Както пожела Умът, тяхното обикаляне изведе от ниските елементи безсловесните животни (които не задържаха Логоса), от въздуха изведе летящите, а от водата - плуващите. И както пожела Умът-Демиург, земята и водата се разделиха, и земята изведе от себе си четирикраките животни и влечуги, дивите и кротки зверове.
А Първият Ум, Баща на всички, роди Човек, равен на Него, в когото се влюби като в собствено дете, защото беше прекрасен.” (СН sleepy “Богът създава вечността, вечността - света, светът създава времето, а времето - пораждането. Мъдростта е същност на Бога, а на вечността е същност тъждеството.
Същност на света е редът, на времето - промяната, на пораждането - животът и смъртта. Енергиите на Бога
са умът и душата, на вечността - устойчивостта и безсмъртието, на света - възстановяването и заместването, на времето - нарастването и намаляването на пораждането - качеството и количеството. И така, вечността е в Бога, светът е във вечността, времето е в света, пораждането е във времето. И вечността е неподвижна около Бога, светът се движи във вечността, времето завършва в света, пораждането възниква във времето.” (СН Х sleepy Това е пример за класическа космогония, която трябва да изведе крайното и преходното от вечното и непреходното.
2. ДУШАТА И ТЯЛОТО
Оптимистичният херметизъм подтиква човека да харесва “красивата подредба на материята”. Човекът има двойствена природа - безсмъртна душа и смъртно тяло, - но това не е непременно лошо, а може би
е и добре: “Бог е създал човека от душа и тяло, от вечна и от смъртна природа, за да може съставената по този начин твар, благодарение на двойния си произход, и да съзерцава небесните неща, и да се грижи и управлява това, което е на земята...
Така че човекът не е унижен заради това, че притежава смъртна част, а напротив, тя увеличава неговите възможности и могъщество; неговата двойна роля му е достъпна именно благодарение на двете му природи.” (“Асклепий”) Т.нар. “песимистичен херметизъм” има подчертано отрицателно отношение към тялото, но не за друго, а защото то се превръща в болест на духа. Посредством него, и най-вече сетивата, в човека проникват
“12-те мъчителя”: незнанието, скръбта, нетърпението, похотливостта, несправедливостта, алчността, заблудата, завистта, измамата, гневът, безразсъдството и злобата.
Тези “12 мъчителя” съответстват на 12-те зодиакални знака, оръдията на Съдбата. Противостоят им 10-те божествени сили, които са: гносисът (т.е. знанието), радостта, самоконтролът, въздържанието, справедливостта, щедростта, истината, доброто, животът и светлината. Когато човек се изпълни с тези 10 сили, той се преражда в Ума (noera genesis). И “който извърши това рождение в Бог, като изостави телесните сетива, той познава себе си и разбира, че се състои от тези десетте, и така се изпълва с блаженство”.
3.Херметизмът има парадоксално светоусещане. Той до голяма степен отрича непреодолимите граници, смесвайки противоположностите в едно, за да може адептът на учението поне в мисълта си да се постави на мястото на Бог, който е отвъд разграниченията, на които човек се чувства подвластен - отвъд времената и местата, отвъд отделните качества и количества, отвъд “отделността” изобщо:
“Събери в себе си усещането на всичко сътворено, на огъня и на водата, на сухото и на влажното, представи си, че си едновременно навред, в морето и на небето, че още не си роден, че си в майчината утроба, че си юноша, старец, че си умрял, че си отвъд смъртта. Ако обхванеш с мисъл всички тези неща едновременно - времена, места, вещества, качества, количества, - ще можеш да разбереш Бог.” (СН Х)
Причините за парадоксалното светоусещане на херметиците са три.
3.1 ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА СЛОЖНОСТ НА СВЕТА
3.1.Преди всичко това е изключителната сложност на света. От една страна, светът заслужава възхищение, защото има огромна креативна енергия, безспирно създава неща. От друга страна обаче, той е печален, защото е материален и със същата огромна енергия сее гибел - непрекъснато някакви неща в него изчезват. В херметизма това противоречие се снема в красотата: и такъв, и онакъв, светът е преди всичко красив - “красивата подредба на материята”.
Освен това той е драматичен, а носи също и онова тънко изящество на реда - защото светът е безупречно подреден, независимо дали този ред е добър или лош, по-скоро и двете; той прилича на безупречен механизъм, винаги точен, невлияещ се от нищо, автономен и вечен: perpetuum mobile. Противоречието е част от неговия съвършен ред. Човекът не разбира това, защото е роб на своя “малък ум” - ума на тялото, “вегетативната” душа.
Но той може да преодолее това ограничение, защото в него има и божествена природа.
3.2 ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА БОГА
3.2.Втората причина за парадоксалното светоусещане на херметиците е възгледът им за Бога.
Бог се проявява чрез всички неща, и макар светът - или Умът-Демиург от херметическия мит за сътворението - да е автономен, все пак той е създаден от Него и въпреки че не го онагледява, все пак го съдържа във всичко - доколкото може да се каже, че моите ръце или крака ме съдържат. Херметизмът е близко родствен на по-късната негативна теология, но докато тя казва “Бог не е това, нито онова, нито третото;
Той не е тук, нито там, нито другаде”, то херметизмът казва “Бог е и в това, и в онова, и в третото;
Той е и тук, и там, навсякъде”. Тази обратна фигура на agnosia-та, това изобилие на агностицизма също така онагледява парадоксалната природа на Бога, в Който се сливат всички противоположности.
След като Бог е така парадоксално разтворен във всичко, то и човекът, който се стреми да сбъдне божествената си природа, по силата на това се стреми да преодолее границите си. А и самото опознаване на Бога в херметизма е парадоксален акт: “Къде е Той, къде отива, откъде идва, как постъпва, каква Му е природата -
всичко това е неизвестно за нас” (“Асклепий”). И все пак това незнаещо знание на херметизма говори много за Бог, има учение за Неговата същност.
Като фигура на знанието това напомня човека в изказването на някои модерни философи, че “човекът е неидентичен на себе си”.
3.3.И най-сетне третата причина за това светоусещане на херметизма е генеалогична - гръцкият бог Хермес е прототип на преодоляването на противоречията. Той е и архетип на трансформацията през противоположното - Хермес превръща “птицата в камък”, прави “камъка крилат”.
Самият той се превръща в змия и птица, стои на кръстопътищата и обърква пътниците - накрая те стигат на по-добро място, или на по-лошо, но не на същото. Най-сетне той обърква и самите пътища - пътят наляво стига
вдясно, този надясно стига вляво. Превръща неблагородните метали в злато и златото - в неблагородни. Защо прави той това? Защото такава е природата му. Хермес е “неидентичен на себе си”. Това именно го прави онова, което е. Хермес не е бог в херметизма, а е “само” Спасителя, главният учител, комуто Бог в откровение е разкрил тайните. Едно от нещата, които Бог разкрива на Хермес, е и това как може да бъде видян. Понеже Той е видим, но само за поглед, разполагащ с голяма широта:
“Ако ти можеше да станеш птица и да литнеш във въздуха, и като се издигнеш по средата между небето и земята, да видиш твърдостта на земята, разлятостта на морето, коритата на реките, лекотата на въздуха, остротата на огъня, пътя на звездите, бързината на небето, кръговото му движение покрай едни и същи места - каква щастлива гледка би било това... Тогава би могъл да видиш Неподвижния задвижващ и Скрития явен
чрез нещата, които прави: това е редът на света и това е красотата на реда.” (СН V)
“Ако можеш да мислиш Бога, ще мислиш красотата и доброто... Ако изследваш нещата, свързани с Бога, ще изследваш и нещата, свързани с красивото. Един е пътят, който води към Него - благочестието, съчетано със
знание.” (СН V)
4. РЕИНКАРНАЦИИ.
Няма смърт, твърди херметизмът, “само названията тревожат хората”. Това, което те наричат с тази плашеща дума, е просто разделяне на душата и тялото, чиято цел е обновяването; те, тъй да се каже, биват “рециклирани”: “Хората не умират, а се разпадат като съставни тела: а разпадането не е смърт, а разделяне на сместа; и те се разпадат не за да изчезнат, а за да станат нови.” (СН ХI). Очевидно херметиците вярват в прераждането.
То става необходимо, понеже хората, както и всичко останало на света, се износват, “замърсяват се”, за което впрочем Бог не може да бъде винен: “Нито ковачът е създал ръждата, нито родилите тялото - нечистотията му,
нито Бог - лошотата: самото траене на породените причинява нещо като прецъфтяване, а Бог е създал промяната, за да служи за очистването им.” (СН ХIV).
Херметиците имат доста ясна идея за случващото се при настъпването на тази “промяна”.
Това, което в християнството е наречено просто “душа”, тук е разделено на части и всички те имат различна съдба: “Когато душата се издигне към себе си, тогава духът се свива в кръвта, душата - в духа, а умът,
който е божествен по природа, се очиства от обвивките си, съединява се с огнено тяло и обхожда цялото пространство, като оставя душата за съд и присъда съгласно нейните заслуги.” (СН Х) “
Целият свят, взет заедно, е неизменен, сине, докато всички негови части са изменяеми, но нищо не се
ражда и не изчезва, а само названията тревожат хората: защото животът не е раждане, а усещане, нито пък промяната е смърт - тя е забрава. И щом тези неща са така, всичко е безсмъртно: материята, животът, духът, душата, умът, от които е съставено всяко живо същество.” (СН ХI)
5.РАЗГРАНИЧЕНИЕТО МЕЖДУ ДУХ И ДУША.
Херметиците разграничават духа и душата, за която те вярват, че има по-ниска природа от него, понеже е
“психична”, т.е. изпитва афекти. Тя именно остава на съд според заслугите си, духът обаче се връща при Бог, понеже той не би могъл да бъде грешен. В херметизма съвършената част в човека е умът, който се връща в естественото си състояние:
“Когато умът се отдели от земното тяло, той веднага облича собствената си огнена дреха, с която не е могъл да го обитава: защото земята не понася огъня.” (СН Х).
“Благочестивата душа, след като се е освободила от тялото и е успяла в състезанието по благочестие (а в това състезание тя се стреми да познае божественото и да не постъпи несправедливо спрямо никого от хората), цялата се превръща в ум.
А неблагочестивата душа остава при собствената си същност, наказвана от самата себе си, и търси земно
тяло, в което да влезе, но да е човешко: защото друго тяло не приема човешка душа, а Божията наредба забранява човешка душа да попадне в тяло на безсловесно животно.” (СН Х)
6.ИСТИНАТА И ЩАСТИЕТО.
Умът е в Бог. Разсъдъкът е в човека. Логосът е в Ума. Умът не страда. Нищо телесно не е истинно. Безтелесните неща не лъжат.” (“Първа книга на Хермес”)
“Истината ще те направи свободен”, казва Христос, което е всъщност едно доста сдържано обещание. Херметиците са много по-радикални - в действителност те казват, че истината ще те направи щастлив, ще те освободи от страданията.
Оттам у тях този изключителен пиетет към знанието - гносисът, който ще те трансформира в същество от друг
порядък. Трябва преди всичко “да изключиш сетивата си” и тогава ще преминеш “през места дори непроходими”, ще достигнеш “до места дори недостъпни”. Херметиците вярват в съдбата, която е част от извечната йерархия на сферите. Това, което хората наричат “съдба”, е най-ниското ниво на тази йерархия, спускаща се от Бог към планетите, от тях към невидимите духове (същества, подобно на ума, с огнени или въздушни тела, затова и невидими), и оттам към хората:
“Баща на всички е Бог, създател е слънцето, а светът е инструмент на създаването: мислимата същност
управлява небето, небето управлява боговете, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората.” (СН ХV)
7. СЛОВОТО.
“И така, словото е изображение и ум на Бога”, пише в “Corpus Hermeticum”. То е най-висшата реалност, с която е дадено на човек свободно да борави. В LXXIV глава на “Окултна философия”, т. 1, показателно озаглавена “За съотношението, съответствието и възхождането на буквите към небесните знаци и планети”, Агрипа свързва словото с небесните реалности, разглеждайки го като огледало на високия свят. При това в характерния за
Ренесанса дух той конкретизира общите тези на античния херметизъм, проследявайки тези огледални съответствия буква по буква.
Първо обаче той изтъква мистериозния произход и характер на словото: “Бог е дал на човека разумна душа и слово, които, по думите на Хермес Трисмегист, се смятат за дар с единосъщни свойства, сила и безсмъртие. В своето Провидение Всемогъщият е разделил човешката реч на различни езици, които в разнообразието си са получили разни, свойствени само на тях, писмена, разположени в определен ред, съответстващи на определени числа и представени с определени знаци, дадени и формирани не по силата на случая или случайността, нито на немощната човешка преценка, а свише, поради което те се схождат с небесните тела и свойства.” (“Окултна
философия”, Агрипа) Впоследствие Еврейската Кабала ще черпи основната си енергия от магическата символика на еврейската азбука.
ІV.СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ИСТИНАТА
Философското поле на херметизма е безкрайно и това есе се опитва да хвърли малко интригуваща светлина върху основните му идеи. Познаването на тази философия е същевременно предизвикателство и удоволствие за духа. Това е учение за търсещи, дълбоки умове. Ето защо херметизмът е свят на ограничен брой хора, които се причисляват към профанното понятие „елит на обществото”. Това е мистично знание за философи, писатели, поети, учени…Това не е масово религия, която да дава прости отговори на загадките на битието, както християнството например.
Херметизмът е стремеж към истината, култ към познанието, защото познанието дава щастието и дълбоко усещане за Божественото. Херметизмът е „религия на мъдростта”, която задава основите на такива окултни движения и общества, като илюминатите, розенкройцерите, катарите, богомилите, тамплиерите, франкмасоните.
Античният Херметизъм и неговото възраждане през Ренесанса играят съществена роля в културния дискурс на модерното общество. Това влияние е трудно да бъде рационално обяснено, защото то прелива в цивилизацията
чрез търсещите духове на една малка елитарна прослойка от обществото – интелектуална прослойка на хора, прекланящи се пред познанието.
0 коментара:
Публикуване на коментар