Всичките тези гореизложени успоредици свидетелствуват, че колобрите, друидите и брахманите, както и шумерските и протоиндийските жреци, са приемници на една могъща працивилизация, разпростряла своята култура в Стария свят много преди индоевропейците. При всичко това древните българи, келти и индоарии са индоевропейски народи, но духовните понятия от рода на КАУЛА са непознати в езиковото наследство на повечето индоевропейски народи. Изобщо категорията “индоевропейци”, като понятие за езикова общност, не е достатъчен критерий за изясняването на културно-историческото наследство на народите от тази група.
Известният чилийски публицист Мигел Серано свързва въпросната арийска працивилизация с Хиперборея – митичната прародина на арийците в Крайния север. Той разглежда тантрическото учение като наследство от нейната традиция. “Първата категория (дивя – б.а.) съответствува на посветения в семейството Кула – само той може да извършва тайния обряд Панчататтва “(петте енергийни принципа на човека).() Така Серано обяснява същността на жреческото посвещение в тази изначална арийска цивилизация.
Усложнената държавна йерархия на древните българи обхваща повече от 40 държавни и военни титли. Една титла може да съдържа най-много три звания:
Първото – за служба (назначение): БАГАТУР – войскова; ЧИТКОИ (БОРИ) – крепостна (градска); ЖУПАН – за областна управа; ЮК – транспортна; ЗЕРА – инспекционна; КАНА – дворцова.
Второто – за ранг: БОИЛА – само в благородническите титли.
Третото (или второ) – за длъжност: БАГАИН – младши войскови командир; БАГАТУР – старши командир, тежковъоръжен конник; ТАРКАН – висш администратор; КОЛОБЪР – жрец.
В четири от известните български титли се съдържа званието КОЛОБЪР : БАГАТУР БОИЛА КОЛОБЪР, КОЛОБЪР БОИЛА КОЛОБЪР, КАНА БОИЛА КОЛОБЪР и ИЧИРГУ КОЛОБЪР. Познанията върху общите принципи на древнобългарската държавност ни позволяват да изясним смисъла различните колобърски титли и начина на тяхното образуване.
Първото, което забелязваме при тях, е че званието КОЛОБЪР винаги е съчетано със званието БОИЛА, следователно във всички случаи колобрите са боили. БОИЛА е основното звание на българския господарски елит. Боили са не само колобрите, но сащо така и висшите военачалници – например БОИЛА БАГАТУР. ИЧИРГУ КОЛОБЪРът също е БОИЛА, макар че това звание не се съдържа в неговата титла.
Вторият важен извод е, че първото звание от титлата указва длъжността на съответния служител. Така се получава, че БАГАТУР БОИЛА КОЛОБЪР е войскова длъжност, тъй-като титлата БАГАТУР се отнася за старшите войскови командири. Той е нещо като военно-политическите офицери от СС, ако използуваме това сравнение от новата история. В КОЛОБЪР БОИЛА КОЛОБЪР званието КОЛОБЪР се повтаря два пъти, но в началото на титлата то има значение за длъжност, а в края и – за сан. Очевидно тази титла се отнася за колобър, който изцяло е посветен на духовните дела. Такъв може да бъде служител в светилище, като това при Мадара – главното светилище на Дунавска България. Недвусмислено се разбира и титлата КАНА БОИЛА КОЛОБЪР – това е дворцов колобър, духовният съветник на КАНА ЮВИГИ, както е пълната титла на върховния български владетел. Съвсем сполучливо на този колобър му приляга прозвището “Водач в Незримото”, замислено от прозорливият български писател Димитър Делян. Макар и да е Първожрец, Канът има достатъчно много злободневни грижи, които не му позволяват да води пълноценен духовен живот. Затова той има нужда от такъв духовен съветник.
ИЧИРГУ КОЛОБЪР вероятно е пълномощник на Кана по жреческите дела. Неговата титла е близка до тази на ИЧИРГУ БОИЛА, изпълняващ длъжността на външен министър.
Третата особеност на колобърските титли е, че две от тях се отнасят за единични длъжности – КАНА БОИЛА КОЛОБЪР и ИЧИРГУ КОЛОБЪР. Сановниците, носещи тези титли, очевидно са едни от шестте велики боили, каквито със сигурност са БОИЛА КАВХАНът и ИЧИРГУ БОИЛА. Великите боили съставляват висшия господарски елит – УКЕЛ (ВОКИЛ). Заедно с Кана те образуват Съвета на Седемте – върховния орган на управлението на САРАКТА (Царството).
За делата и учението на колобрите до нас не са достигнали преки свидетелства. За това обаче ни загатват някои откъси от средновековни хроники, отнасящи се до правомощията на българското жреческо съсловие. Съществени следи от колобърското учение откриваме в нашето родово наследство, съхранено под формата на народни умотворения. Въпреки прекъснатата жреческа традиция, ние с основание се считаме за приемници на на колобрите, защото сме наясно, че не наследството прави елита, а преди всичко разбирането и волята за елит. Или както уточнява Авдеев, целта не само оправдава, а определя средствата.
Днес ние не знаем и една история от живота на някой колобър. Няма го митът за българския Мерлин. Но достойнството на Колобъра откриваме в образите на нашите велики владетели – от Свещената Династия Дуло и следващите династии. Световната история познава всякакви монарси – жестоки, алчни, робуващи на всякакви пороци. Но тези качества винаги са били чужди на законните български владетели. Техните дворци и палати не са блестяли с разош и скъпоценности, а са излъчвали тържественост и достолепие. Българските канове и царе са се прославили като духовнопроникновени и мъдри държавници. Всеки от тях е оставил по някакво послание за идните поколения: Кан Кубрат – Завета да единението; Кан Крум – законите; Кан Омуртаг – за смисъла на човешкия живот: “Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда…” Да, ние виждаме Колобъра в премъдрия Кан Омуртаг, водещ разгорещен спор с пленника-християнин Кинамон, или замислен над поредното си каменно послание. Или в ослепения Кан Владимир Расате, обърнал лице към Слънцето, непреклонен в борбата си за Народната вяра. Нашата борба за новорождението на Арийската цивилизация.
За функциите на колобърското съсловие се споменава в 35-я отговор на папа Николай до княз Борис I: “Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви заклинания и гадания.” Очевидно тук става дума за задълженията на БАТАТУР БОИЛА КОЛОБЪРА. За извършването на заклинания и гадания следва да уточним, че това не е отличителна черта само на българското жреческо съсловие. Подобни задължения са свойствени и за всички останали жречески съсловия – например друидите и брахманите, защото така се осъществява една от основните функции на жреческия елит – магическата власт. Властта над мнозинството, поддържана със силата на редица правила и забрани, вярвания и клетви. С това ние доказваме, че 35-я отговор на папа Николай действително се отнася до правомощията на жреческото съсловие.
Сред най-значимите науки, развивани от колобрите, е астрономията. Високите астрономически познания на древните българи са залигнали в основата на Българския календар – един от най-точните в Света, заедно с този на маите. В разказа си за битката между българи и византийци при нос Калиакра през 514 г., византийският летописец Йоан Антиохийски твърди, че хуните (българите) с гадания предизвикали слънчево затъмнение, с помощта на което предизвикали разгрома на византийската войска. Истината обаче е, че колобрите са знаели периодите на слънчевите и лунните затъмнения, и са използували тези познания във военните действия. Подобен случай е описан и в речника на Суидас, който описва битката между българи и лангобарди в Панония. В своя “Шестоднев” Йоан Екзарх споменава за българските звездочетци следното: “И сега има мнозина, които с опит са придобили знания в тази област и ги предават.” Изглежда от незапомнени времена българите са измервали мъдростта с познанието на звездите. Към това ни навежда едно народно определение от Самоковско, според което мъдрите хора са наричани звездари.
Остатъци от астрономическите познания на древните българи, развивани от колобрите, са съхранени в някои народни умотворения – песни и гатанки. Находчивият изследовател Йордан Вълчев успя грижливо да събере и проучи такива умотворения, и по този начин възстанови учението за Българския календар. Нещо повече – той показа, че това учение се е пазело като приемствена традиция в средите на майсторите-строители и други будни българи до началото на ХХ век. Един човек му е разказал за баща си, който му е дал календарното име Ташо (Петел) и е знаел много неща за календара, но е загинал в Пълвата световна война, отнасяйки тези тайни със себе си. Такава е била съдбата на последните народни колобри, пазители на наследството на Испериховите българи. Когато през т. нар. “Възраждане” Традицията беше все още жива, тогавашните революционери и просветители, призвани да се борят за освобождението и духовното въздигане на българския народ, не намериха основание за това свята дело в Себе си. Те се увлякоха по разни модерни егалитарни учения, владеещи съзнанието на западноевропейците, а подцениха съкровището на българското родово наследство. Така Традицията беше обречена на забвение, и то точно през прага на възраждащия се интерес към древните български праотци през 30-те години на ХХ век. Има нещо знаменателно в това, но може би такава е била волята на Тангра. Изглежда днес, когато се намираме на прелома между две големи епохи, това все пак е в естеството на нещата. Старата традиция трябваше да отмре, за да се очистим веднъж завинаги от робските наслоения, напластени върху нея. А именно – изчерпаните представи за религия, монархия и патриотизъм, които още сковават волята на българския народ за достоен живот. Само така Традицията може да се роди наново, обновена и пречистена, от дълбините на нашата расова душа.
Най-ценното наследство от стародавната българска традиция, което сме длъжни да ценим и тачим, е нашият расов закон, отнесен към учението на колобрите и Закона на Дуло. Под формата на народни мъдрости и норми на обичайното право той неотменно се е спазвал в старото българско общество. Благодарение на него българите са запазили своята раса от смешение с чужди расови елементи – това е особено показателно за периода на петвековното османско владичество. За някогашните българи не е било прието да се сродяват с чужденци. Те даже са имели резервирано отношение и към някои български общности, за които са смятали, че не са от чиста българска кръв. Като зрял и мъдър народ, преживял всякакви исторически сътресения, българите никога не са ламтяли за чужди земи и население, защото са знаели до какви гибелни последици може да доведе расовото смешение. Също така българинът е имал силен усет за запазването на здравето и жизнеспособността на потомството, бидейки наясно с основните положения на науката за подобряването на расата, която днес се нарича евгеника. “При избор на снаха или зет нашите здрави селяци наблюдават родителите, вземат предвид съществуването на физически или душевни недостатъци в семейството, с което ще се сродяват, на много места устройват най-подробно оглеждане и т.н.”() По този начин , провеждайки съзнателен подбор, нашите прадеди са успяли да ограничат разпространението на редица наследствени заболявания. Доказателство за това е ниската срещаемост на такива заболявания сред нашия народ днес.
Изобщо по своята расова култура българите са били на равнището на брахманите. Така нашите прадеди са успели да съхранят чистотата на своята раса и нейните традиционни добродетели. И ако днес тези добродетели са в упадък, то причината за това е в днешната обществено-политическа система, чужда на духа на българския народ, коята подтиска осъществяването на неговата биологическа програма.
0 коментара:
Публикуване на коментар