Пътниците в автобуса гледаха съчувствено как привлекателна млада жена с бял бастун внимателно се качваше по стълбите. Тя плати на шофьора и използва ръцете си, за да почувства разположението на седалките, тръгна надолу по пътеката и намери място, което шофьора й каза, че е празно. Тогава тя седна, сложи куфарчето в скута си и остави бастуна върху крака си.
Беше изминала година, откакто Меги, тридесет и четири годишна, ослепя. Поради погрешна медицинска диагноза, те беше доведена до слепота и изведнъж се хвърли в един свят на тъмнина, гняв, разочарование и самосъжаление. Някога яростно независима жена, сега Меги се чувстваше осъдена от този ужасен обрат на съдбата, който я превърна в безсилна, безпомощна тежест за всички около нея. "Как е възможно това да се случи на мен?" питаше се тя, уплитайки сърцето си в гняв.
Но независимо колко плачеше или се молеше, тя знаеше болезнената истина, зрението й никога нямаше да се върне. Облак от депресия висеше над някога оптимистичния дух на Меги. Всеки ден беше упражнение за отчаяние и изтощение. И всичко, което й остана, беше да се придържа към съпруга си Ник.
Ник беше служител във Военновъздушните сили и обичаше Меги с цялото си сърце. Когато тя за първи път загуби зрението си, той я наблюдаваше как потъва в отчаяние и беше твърдо решен да помогне на съпругата си да спечели силата и увереността, които й трябваха за да стане отново независима. Военния произход на Ник го беше обучил добре да се справя с деликатни ситуации. И все пак той знаеше, че това беше най-трудната битка, в която някога беше участвал.
Накрая, Меги се почувства готова да се върне към работата си, но как щеше да стига до там? Тя беше свикнала да използва автобуса, но вече беше твърде изплашена за да ходи из града сама. Ник пожела да я кара до работа всеки ден, въпреки че работиха в противоположните краища на града.
В началото това утеши Меги и изпълни необходимостта на Ник да защитава незрящата си жена, която беше толкова несигурна за да се справи дори с най-малката задача. Скоро, обаче, Ник разбра, че това не работи - беше забързано и скъпо. "Меги ще трябва да започне да използва автобуса отново" - призна той пред себе си. Но само мисълта да го спомене пред нея го изпълваше с тъга. Тя все още беше толкова крехка, толкова ядосана. Как щеше реагира?
Точно както Ник прогнозира, Меги беше ужасена от идеята да използва отново автобуса. "Та аз съм сляпа!" - отговори тя с горчивина. "Как да знам къде отивам? Чувствам се сякаш ме изоставяш."
Сърцето на Ник се разбиваше слушайки тези думи, но той знаеше какво трябва да се направи. Той обеща на Меги, че всяка сутрин и всяка вечер ще се вози на автобуса с нея, толкова дълго, колкото трябва, докато тя отново свикне с него. И точно това се случи.
Цели две седмици, Ник, с военната си униформа, придружаваше Меги до работата и я чакаше всеки ден. Той я научи как да разчита на другите си сетива, по-специално на слуха си, за да определя къде се намира и как да се адаптира към новата си среда. Той й помогна да се сприятели с шофьорите на автобуси, които биха могли да я наглеждат и да й пазят седалка. Той я накара да се смее, дори и през тези, не толкова добри дни, когато тя можеше да падне на излизане от автобуса или да изпусне куфарчето си.
Всяка сутрин те правиха пътешествието заедно, след това Ник вземаше такси за да отиде до офиса си. Въпреки, че тази стратегия беше дори по-скъпа и по-изтощителна от предишната, той знаеше, че е само въпрос на време, преди Меги да бъде в състояние да се вози на автобуса сама. Той вярваше в нея, в тази Меги, която познаваше, преди да загуби зрението си, която не се страхува от никое предизвикателство, и която никога не се отказваше.
Накрая, Меги реши, че е готова да опита пътуването сама. Понеделник сутрин дойде и преди да тръгне, тя обви ръце около Ник, нейния временен спътник в автобусното пътуване, нейният съпруг и нейният най-добър приятел.
Очите й се изпълниха със сълзи на благодарност за неговата лоялност, търпение и любов. Тя каза довиждане и за първи път, те тръгнаха за работа разделени. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък ... Всеки ден сама, преминаваше перфектно и Меги никога не беше се чувствала по-добре. Тя го правеше! Тя ходеше на работа напълно сама!
В петък сутринта, Меги взе автобуса за работа, както обикновено. Докато плащаше билета си за да слезе от автобуса, шофьорът каза: "Момиче, аз ви завиждам." Меги не беше сигурна дали говори на нея или не. В крайна сметка, кой на тази планета някога би завиждал на сляпа жена, която толкова се беше борила, само за да намери кураж да преживее изминалата година?
Любопитно, тя попита водача, "Защо казвате, че ми завиждате? Шофьорът отговори: "Трябва да се чувствате толкова добре, да се грижат за вас и да сте защитена, както сте". Меги нямаше представа за какво говореше шофьора и попита отново: "Какво искате да кажете?"
Шофьорът отговори: "Знаете ли, всяка сутрин през изминалата седмица, добре изглеждащ мъж във военна униформа, стои на ъгъла и ви гледа, когато слизате от автобуса. Уверява се, че пресичате улицата безопасно и ви гледа, докато влезете в сградата. След това той ви дава въздушна целувка, поздрав с ръката и си тръгва. Вие сте една щастлива дама".
Сълзи от щастие се изляха по бузите на Меги. Защото, въпреки че тя не можеше физически да го види, тя винаги чувстваше присъствието на Ник. Тя беше щастливка, такава щастливка, защото той й даде дар, по-мощен, отколкото зрението, дар, който тя нямаше нужда да вижда, за да повярва - дарът на любовта, която може да донесе светлина там, където има тъмнина.
0 коментара:
Публикуване на коментар