АМАЗОНКАТА

Стройни и силни девойки, облечени в пленени ромейски ризници и кожени наметала, стояха кои прави, кои седнали, около буйно лумтящия огън и медитираха.

От над сто и петдесет-годишното си съжителство с българите бяха придобили техния навик, преди поход да седнат пред огъня, да съзерцават и да медитират в златните му езици.

Така придобиваха индивидуален и сатанински дух, доближаващ се до невероятния, неповторим и както разказват преданията на фарашите от векове - непобедим оногондурски фанатизъм.

Техният живот приповтаряше легендата зя срастналия се ведно с коня воин, който лети по-бързо от вятъра и пронизва на двуострата си сабя по сто души напред.

Така, заселилите се на Балканските земи, сарматски маси народ, обогатяваха и доразвиваха в новите условия носената със себе си своя древна, южноазиатска култура.

Влизайки в досег с другите племена, бяха съхранили своя основен закон за главен вожд и жрец начело да стои най-личната сарматка. Жена.

Това тяхно инострание бе шокирало много от околните народи, но победите, постигани от женските унищожителни отряди, им бяха спомогнали да запазят народа си.

Техният фараш разказваше легендата, как чужди войни унищожили лагерите им, изклали всички мъже, а жените и децата взели в плен със себе си.

При обратния си поход на Север, в огряна от пълната луна нощ, жените пленнички се организирали, избили часовите, а след това и останалите вражи мъже.

Оттогава до ден днешен, жените воюват и жените ръководят, а малкото мъже около тях изпълняват второстепенна роля и задачи, без някога и да си помислят да негодуват или да мърморят. Главният закон на матриархата се изпълнява неотлъчно и дословно. Дръзналите да изкажат недоволство, биват сурово наказвани или публично посичани.

За оногондурите или “българите” както ги наричаха още тази ситуация бе доста комична и често я подлагаха на солени шеги. Мечтаеха жена сарматка да им издава командата всеки ден да лежат в юртата в постоянна мъжка готовност. На което сарматските жени-войни отговаряха с високомерен присмех. Те допускаха до себе си мъж само тогава, когато определената жена според закона трябваше да продължи рода си.

В останалото време, жената-воин бе само жена-воин.

В утрешния ден предстоеше битката при прохода.

Войните на Никифора бяха навлезли в главния град на великия кан Крум, дал земи на сарматите и изказвал неведнъж благоразположението си към тях.

Ромеите бяха разграбили и опожарили столицата Плиска и се бяха отправили към проходите на Балкана, да ги преминат и да закарат несметните богатства в южните си земи.

Вестоносците даваха знаци, че предните колони на ромеите приближават.

Наоколо владееше мир и тишина. Само птичките тук-там отлитаха, уплашени от събраните на едно място толкова много хора.

Несъмнено чакането изнервяше, но врагът наближаваше. Авангардът навлизаше в подстъпите на теснините.

Изчакаха мълчаливо главната войска да навлезе дълбоко в прохода и чак тогава чуха сигнала даден от великия хан.

Подрязаните огромни дървета се сгромолясаха и преградиха пътя на конницата. Огромни гроачи от подпрени до този момент огромни камъни се сринаха и зазидаха гърлото на прохода.

Неописуема паника обзе гъстото множество, а идващите отзад напираха. Едни други се избиваха и мачкаха, още преди да се стовари върху тях цялата жива сила, заляла околните хълмове.

Жената-вожд подаде знак и воините-жени се впуснаха като ястреби върху паникьосаната плячка.

Подлите ромеи с кръвясали от ужас очи виждаха жени с препаски и развети от вятъра коси да посичат блъскащите се в крайните редици. Те сечеха така сръчно, както биха жънали жито, ако живееха в южните ромейски земи.

Ромеите се стопяваха.

Жената-вожд, недосегаема и неуязвима, както фея, опря двуострия си меч в едно с меча на снажен български боил, до ризницата на Никифора, който ужасен и умиращ от страх, бе коленичил и опрял глава о земята в знак на покорство.

Женският инстинкт и помогна и мечът и се стовари между позлатената ризница и шлема на коварния завоевател.

Българинът боил я изгледа с пълни с презрение и хлад очи, заради отнетата му чест – той да извърши това сакрално свещенодействие – но се отстрани, забелязал приближаването на великия кан.

Величественият Крум се приближи, отметна в страни мантията си, сложил ръка на дръжката на меча си, постави крака си върху златната ризница на поваления император и с глас, обладан от неприкрита ярост, изрече:

- Щом не искаш мира – на ти секира! – огледа се величествено и след малко попита: - Кой го посече?

Намръщеният боил, стиснал устни, посочи само с поглед към сарматската принцеса.

- Великата жена-боец! – възкликна почуден канът. – Ризницата и цялото му бойно снаряжение ти се полагат по право, но главата на Никифора ще бъде моя. Ще наредя да я обковат в сребро и с нея ще отпразнуваме победния пир.

- За срам и позор на ромеите! – извика канът. – Сега и во веки веков. Казах!

***
- фараш – народен разказвач
- гроач – водопад от камъни, морени